“ПРЕДСМЪРТНО” И “ПРОЩАЛНО” НА ВАПЦАРОВ

Пред смъртта Вапцаровият лирически човек се прощава не просто с живота, а с живота в неговите разнолико-сакрални проявления/измерения. Светостта на личното пространство в “Прощално” (прави) проблематизира раздялата (невъзможна), защото копнежът по другия, с когото те свързва най-святата нишка – любовта, е непреодолим, невъзможен за изживяване като краен. Връзката на човека със социума в “Предсмъртно” кара лирическия субект да мисли живота като реалия с чудовищно смазващ финал: “Разстрел и след разстрела – червей…”. Заедно с това този свършек е видян като нещо “толкоз просто и логично…”, докато в територията на личното пространство насищането във въобразеното гледане на любимата дори от отвъдното с нищо не е сигурно и гарантирано – “когато се наситя да те гледам…”, но дали ще се наситя – не е ясно, не е “просто и логично” – може би и затова е човешко, истинско и по свой начин вечно… Осъзнатата и доброволно избрана саможертва в името на един различен, мечтан да бъде справедлив, социален ред-устроеност на света не се мисли от лирическия човек като утопия в “Предсмъртно”, а като възможна за постигане цел. Затова приемствеността е уверено допусната, даже сигурна: “Аз паднах. Друг ще ме смени и …толкоз.” Тя се проблематизира поетически единствено от апосиопезата, но се подкрепя от осъзнаването на живота на индивида като краен, като ограниченост на човешкото време “тук” и “сега”. Смъртта в “Предсмъртно” (е видяна като) визира буквален финал, който обаче метафорично свързва заедността на аза с “народе мой” чрез обичта в символа на “бурята” – промяна, знак за предстоящо отвоюван, мечтан ново-ред. Двата лирически текста се сродяват чрез акта на обичането, което е и в основата на интимното живеене в ”Прощално”, където страхът от окончателна раздяла-“оставяне” е доловим в речевия жест “Не ме оставяй, ти отвън – на ПЪТЯ“ и “вратите не залоствай”. На пътя човек е безприютен, самотен, неприет, бездомен, а душата на любимия копнее за приютеност чрез приемането “отсам” вратата-преграда, където светът за двама е интимният космос на аз-ти, защитен от външното, чуждо на тяхната близост пространство “отвъд” вратата, на пътя. Сравнението с гост от първа строфа, втори стих, се родее с чужденец-пътник – “нечакан и далечен гостенин”, т.е. когато азът не е в едно измерение с любимата жена, естествено допуска от-далеченост, дори от-чужденост помежду им, наложени от смъртта като случила се вече раздяла. Но съкровеното желание за завръщане през смъртта при “жена ми”, въпреки съзнаването на неговата невъзможност, отсъства в трезвостта на “Предсмъртно”, като ясно доловимо логично-семантично “дописаният” паратекст заявява праговото екзистенциално себеизживяване преди смъртта, която тук е не естествен завършек на живота или доброволен избор, а смърт-осъждане, наказание за възправяне срещу вече озаконен социо-ред. Това дава основание тя да се мисли като саможертвена и бунтарска, но и ненавременна и изненадваща, следствие на безмилостно жестоката, “както казват” – “епична”, борба. Според нейната неумолима логика “Какво тук значи някаква си личност!”?!… Някак се обезсмисля индивидуалният героичен жест, изборът да се отстояваш, да бъдеш себе си. По-скоро се утвърждава истината, че можеш да си себе си, ако си част от мечтите, целите и света на другите в заедността, обемаща настояще и бъдеще. Нищозначенето на личността не може да се допусне в територията на интимно-личното, защото тогава няма духовна връзка, няма съкровен свят и фантазното завръщане в съня на живия не би могло въображаемо да се “състои”. “Прощално” и “Предсмъртно” чрез говоренето на лирическия субект представят човека на прага на смъртта – осъждане-наказание за различност, като разкриват пред читателя възможността да оцени достойния избор на личността, способна да отстоява идеалите си, без да осквернява интимно-личностния си свят; личността, за която любовта стои над всичко, а дългът към идеала я следва, черпейки сили от нея. “За теб се изживявам като единствен” – казва единият лирически текст – “а за другите съм заменим” – допълва вторият. Видяни по този начин, двете стихотворения градят представата за човешкото като такова, а не отблъскващата визия на фанатичната преданост към дадена кауза, та била тя и с претенцията за най-справедливата в утопичната идея за нов социо-свят. “ПРОЩАЛНО” Вапцаровият лирически човек обитава времена и пространства, между които границите са заличени – свободното преминаване от “вчера” към “днес”, към очакванията на “утрешния ден” се осъществява с убеденост, която е присъща единствено на една космополитна личност, експлицираща опита на миналостта в драматизма на епоха, “препускаща лудо напред”. И в това неустоимо движение се съвместява битието на предците, “миришещи на лук и вкиснало”, с новото “място за живеене” на техните деца – работещите хора в сегашността-завод – и сигурността за постижимостта на света, в който “ще имаме хлеб тогава, ще имаме хлеб…”. Подобно преживяване на действителността като неоспорима възможност предпоставя и множеството предположени ситуации, в които си се представя лирическият Аз – “Ето, да кажем, вий вземете – колко? – пшеничено зърно от моята вяра…” (“Вяра”), “Тогава, когато и аз остарея…” (“Не бойте се, деца”), “Работех пак в завода, а пък то – уж същия завод, машини същи…” (“Сън”). Те са изречени с характерната за Вапцаров реторика, оглеждаща сегашността на постигнатите от лирическия му човек истини в техните “други”, но съществуващи едновременно състояния, съмнения, провокации. Защото проверката на ценностите се осъществява винаги в някаква екстремна ситуация на застрашаването им (ограбването на вярата, безхлебието на децата, войната). Истинността на въобразеното е толкова убедителна, че превръща илюзията, хипотезата, мечтата в неотделима част от реалното битие на героя. В този контекст и смъртта не се осъзнава като “отвъден свят”, а само като още една от възможностите на човека да бъде, да присъства в неспокойствието на живота, продължен от другите, защото всеки “друг” си всъщност “ти” чрез отдадеността, с която си заченал бъдещето (“Но да умреш, когато се отърсва земята от отровната си плесен, когато милионите възкръсват – това е песен, да, това е песен!” – “Писмо”, “Но в бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме!” – “Борбата е безмилостно жестока…”). В глобалността на “размноженото” битие на Вапцаровия човек обаче едно стихотворение се вмества с уникалността на привидно непривичната за него интимност, с която се изповядва “прощаването” с любимата. Осемте стиха на “Прощално” са съвършени с красотата на пределната простота – в изказването (липсва каквато и да е поетическа претенциозност), в човешките жестове, изразяващи съкровеността на чувствата (съзерцанието на любимия по време на сън, целувката, нетърсеща отговор). Единственото друго стихотворение, назоваващо обичането като тема – “Любовна”, полага интимността в условията на нейната невъзможност (“И в тези дни, кажи ми ти,/ когато ни притягат в обръч,/ в сърцето грях ли е, кажи,/ че пазя още кът за обич?”). Съвместяването на “барутната тревога” на военното време с признанието “колко я обичам!” приобщава този текст към познатите поляризации на Вапцаровата експресивност, вместваща екзистенциалното в полето на социалното, което заплашва с разпад емоционалната същност. Подобно внушение имат и “Песен на жената” и “Писмо” (от цикъла “Песни за една страна”), но в тях кризата на интимността е изречена от огледалната на Аз-овата позиция (още едно от предположенията му) – на жената, изплакваща незавръщането на загиналия си любим. На първо четене “Прощално” като че ли не е изказване на напористия до агресивност познат субект от повечето текстове на поета, който вярва до болка; бори се с живота, защото го обича; крещи, за да оцелее… Изказани в две класически четиристишни строфи, “последните думи” към любимата не уточняват нито ситуацията на прощаването (раздяла, очаквана смърт?), нито времето на случването му – в какъв момент от живота на изричащия ги, в каква действителност (за разлика например от “Аз вече пушка нарамих/ и на глас тичам народен/ срещу врагът си безверни.” – “На прощаване”, Ботев). Творбата излъчва спокойствието на една себенамереност, освободена от тревожността на очакваното потвърждение, защото знае, че ще бъде “за” другия, “със” другия и отвъд физическата близост. Но всъщност само една толкова страстна натура може да обсеби ненатрапчиво, но с категорична настоятелност обичания човек, дори извън пределите на реалността: Прощално На жена ми Понякога ще идвам във съня ти като нечакан и далечен гост. Не ме оставяй ти отвън на пътя – вратата не залоствай. Ще влезна тихо, кротко ще приседна, ще вперя поглед в мрака да те видя. Когато се наситя да те гледам, ще те целуна и ще си отида.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nine − five =