“ Потомка “ от Елисавета Багряна

В стихотворението на Елисавета Багряна “Потомка” откриваме глас ан ародовата кръв , която отвърждава жизнената сила на героинята възприемаща себе си като част от един древен народ, като дъщеря на родната земя. В търсене на изворите за лично и национално самочувствие, поетесата се обръща към образите на прародителитеотдалечени във времето, за да изгради мост към бъдещето. Там където те отсъстват , се появява кръвната връзка и напомня настойчиво за своята значимост: “Но осещам….. непокорната кръв”. Загатването на родната история отключва въображението на лирическата героиняи създава романтична легенда за вечната любов, преодоляла прегради и изпитания: “Може би прабаба тъмноока,….чуждестранен светъл хан” Новият род, създаден от сливането на двата етноса е може би по-здрава основа за бъдещето, защото е изграден чрез мощният порив на любовта, неподвластна на забрани и разстояния. Нейни съюзници са нощта вятарът и конят. Безкрайността на пътя , неговата перспектива подкрояват стремежа на волния, свободния човешки духкато този на лирическата героиня, стремежа към правото на личен избор , но при неограниченост и равноправност. Потомка неслучайно се идентифицира с тази “древна скитническа непокорна кръв’ на предците си. Тя предопределя нейните стремежи да следва безкрайния път на вятъра, символ на освободената душа на жената, неподвластна вече на канони и предписания. Тя не желае да бъде възприемана единствено като майка и съпруга, като жрица и пазителка на семейното огнище. Лирическата изповедница на Багряна се самоопределя като вечната женя с всички нейни слабости, с греховната си същност, но също така и вдъхновителка, муза, любима, сътворяваща и даряваща любов. Не случайно в “Потомка” естетическият идеал е въплатен в усетите на жената към участието на любовта, преодоляваща всички забрани и прегради към нея. Както първата женя Ева, тя се води от святото желание да продължи рода чрез вечната греховност. Определящо е желанието на героинята да прекъсне всички нишки , които я обвързват с патриархалните нрави и морал, сковаващи жената, отнемащи и правото на свободен избор, избора на сърцето. Поетесата отвърждава качеството на новия идеал , който предопределя промяната на настоящето и бъдещето. В него човешката личност на жената може да разгърне своите поривиспоред представата си за живота, но и своята отговорност за неговото съхранение. В стоховете:“За това аз може да обичам…но вятъра разлян” лирическата изповедница открива в себе си възторжена близост, която дарява с радостта от свободата, от притеглянето към непознатото. Тази приобщеност към духовната същностна далечните предци е изразена чрез любовта на родната земя , чиито конкретен образ са крайдунавските равнини. Историческото упоменавана предизвиква усещане за възродена силана родовата памет. Нейните образи носят метафорични внушения, съотнасящи се към самочувствието на потомците чрез унаследеното от тях. Без “ прародотелски портрети” и “фамилни книги” , без завети единствено остава духовното родство. Негов израз е имено онази непокорна кръв, която напомня настоятелно за себе си: “Тя от сън ме буди нощем……към греха ни пръв.” Обединяващото общото е изразено чрез претижателното местоимение ни.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 + three =