Под игото

Едва ли друго произведение е прославило така своя автор, както романът – епопея “Под игото”. Написан в изгнание, заключил в себе си безпределната любов на Вазов към родината, той донася световна известност на най – крупния и най – значителен български писател, оставил след себе си дирята на най – вдъхновен певец на националноосвободителните борби на своя народ. Четейки романа, чувстваме, че е написан на един дъх от своя създател, понесен от крилата на патриотичен възторг от героичната предосвобожденска епоха. Огромният талант на Вазов и изключителното му творческо вдъхновение превръщат романа в една реалистична картина на дните около Априлската епопея, в една безсмъртна песен за патриотичния подвиг на народа, за безпримерния героизъм на достойните му синове и дъщери. Чрез вълнуващи сцени, типични за тогавашната епоха и бит, писателят показва революционния подем на народните маси. В разговорите на мъжете в Ганковото кафене се говори за освобождението на България и все повече се утвърждава мисълта на Мичо Бейзадето, че “Туркия ке пацне”. На младежките увеселения се вдигат тостове за “българското либерте”. Любовните песни по тлаките и седенките са заменени с “Българската марсилеза”. Дори на представлението, пред очите на самите турци, изпълнителите запяват песента на Чинтулов “Стани, стани, щнак балкански”. Песента се подема от публиката и патриотния възторг обхваща всички присъстващи. За тази песен Вазов казва, че “се издигна към небето като молитва”. Младежи като Петър Овчаров, издълбават на камите си свещените слова “Свобода или смърт”. А на годишния изпит в училището хората разкриват любовта си към Русия и надеждите си, че тя обезателно ще им помогне да се освободят от петвековното турско робство. Не остават назад от този исторически процес и представителите на българското духовенство – свещеникът от Бяла черква, дякон Викентий и отец Йеротей от манастира дават своя принос чрез съвети, дела и пари за общонародното дело. Дори децата на врагове и турци поддръжници като чорбаджи Юрдан не остават настрани от общата дейност по подготовката на въстанието. В изблика на чорбаджията, наситен със злоба и бесен гняв е показан много точно характерът на онази героична епоха: “Та какъв е тоя маскарлък джанъм? И котките ми варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива…” Атмосферата на онова драматично и велико време, когато се решава националния въпрос на България, е предадена с неподражаемо художествено майсторство и с тънко психологическо проникване в сърцата на простите и скромни хора от народа, направлявани и водени от членовете на революционната организация. Този исторически процес, обрисуван като народно дело, Вазов представя само с една фраза, изградена с вълнуваща образност: “И в няколко дена тайно и полека, народът порасте с няколко века!” В подготовката на предстоящите събития вземат участие всички хора – еснафите, селяните, бедните отрудени хора, интелигенцията, голяма част от заможното чорбаджийство. И докато продажници като чорбаджи Юрдан твърдят, че народът добрува под сянката на турската власт и наричат въстаниците “нехранимайковци, чанкъни и маскари”, то истински родолюбци като чорбаджи Марко и Мичо Бейзадето дават мило и драго в подготовката на въстанието. Наказателни са мислите му, когато разсъждава за участието на големите си синове във въстанието. Над бащиното чувство и желанието да ги запази живи, надделява яркият патриотизъм на героя – “та базиргяни ли съм ги народия, в жилите им не тече ли българска кръв?”. И какво благодарствено и топло чувство облива душата на герой, когато открива оръжията и дрехите в килера, когато вижда малкия си син с “червена кърпица в ръка”, развята като знаме. Вместо гняв, бащината му любов се изпълва с гордост и вяра в бъдещия успех, в който той дълго време се съмнява. Проследявайки настроенията, вълненията и преживяванията на своите герои, Вазов намира най – чудесните и крилати думи, за да разкрие изключителния патриотичен и революционен подем на народа: “кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш, черковата даваше тона си, школото даскала си, полето орана си, майката сина си… …Дори децата замениха челика, тонката и нумиала с игра на талим като си правеха пушки от пищели, а саби от дръвца.” След блестящите описания на патриотичния и революционен подем, естествено е да очакваме и отражението и на самото въстание. За съжаление Вазов не успява да разкрие изключителния народен героизъм и безпримерната саможертва в него, защото мъ липсва личното участие и поглед в това грандиозно събитие. Независимо от този факт, предадената от писателя прелюдия на борбата показва поразителната сила на една велика идея, патриотичния подвиг на неговия малък, но титаничен народ. За да разкрие народния подем писателя е изваял цяла галерия от образи, които си приличат по върховната си любов към отечеството и свободата, по подвига и саможертвата си, но същевременно всеки един от тях носи и своята индивидуалност, своите неповторими човешки качества и черти. Така е и с главния герой на романа – Бойчо Огнянов, който е най – прекрасния образ на революционер в нашата литература и до наши дни. С шекспировска сила Вазов изгражда един сложен, понякога противоречив със своите човешки черти и изживявания образ, който завладява с чистия си, искрен и неподправен патриотизъм. Подтикван и окрилян от безпределната си любов към народното отечество, той скъсва веригите си и избягва от Диарбекир, за да се завърне в родината си “още по – възторжен, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до саможертвувателност”. Всичките му постъпки са продиктувани от пламенния му патриотизъм. Така той не може да приеме турци да се гаврят с честта на една българска девойка и затова убива кръвожадните тирани във воденицата на дядо Стоян, а по – късно организира отмъщението над убийците на стария баща на Петър Овчаров. Огнянов бързо спечелва уважението и любовта на народа и хора като Колчо сленецът и Боримечката са готови да дадат и живота си за него. Той претежава висока висока човешка и революционна съвест. Готов е да се предаде на турските власти, за да спаси заподозрения невинен Соколов. Честно и доблестно разкрива пред любимата си Рада кой е, какъв е, от каде идва и с какво дело се е захванал, а след поражението, с риск за живота си, макар че се смята измамен от нея, се хвърля сред пламъците на Клисура, за да я спаси. Своето благородство и великодушие той показва дори и към явен враг на народа като Кириак Стефан. Той никога не се отчайва и след поражението веднага започва да мисли за нова борба. По думите на самия Вазов в образа на Огнянов са заложени черти от характера на Васил Левски и Стоян Заимов. Но на Левски героят прилича само по фанатичната си любов към България, по издръжливостта и по оптимизма си. За разлика от Левски и неговите съмишленици в числото на народа той поставя и чорбаджиите, а революцията схваща само като унищожаване на рационалното политическо робство. Героичен е и жизнения финал на Бойчо Огнянов. Тримата с Рада и Соколов са обградени от многоброен враг във воденицата край Бяла черква, но те нито за миг не мислият да се предават живи в ръцете им. Особено силен и незабравим по своя драматизъм е моментът, в който героят установява, че любимата му е мъртва. Този твърд като скала и неустрашим борец плаче и сълзи се стичат по лицето му, с което ни става още по – близък, става по – земен, доказвайки, че и в едно такова сърце има място за съкровени човешки чувства като любовта. А със смъртта си той доказва как умира истинския борец за свободата на отечеството си. Само няколко минути след това освирепялата орда нанася главата на Огнянов, набучена на кол, наддавайки тържествуващи викове. На тази грозна картина единствено малоумният Мунчо се осмелява да реагира, заради което и той заплаща с живота си. Непосредствено и с голямо художествено майсторство са изградени и останалите образи в романа “Под игото”. Д-р Соколов е предтсвен като разпален патриот, предан до смърт на освободителното дело, готов на жертва за народните интереси. Обрисуван е като весел, безгрижен , “с буен нрав, чудак и лекомислен”. Той винаги е пръв, комитетските съзаклятия са неговата стихия, но той не отсъства и от младежките увеселения. Особено колоритен е обаразът на Колчо сленецът. Жизнерадостен, духовит, изключително деени изцяло в услуга на революцията, той е винаги там, където имат нужда от него. С истинско творческо майсторство, Вазов изобразява и редица герои, пряко свързани с народния бит. Първо място между тях заема образът на чорбаджи Марко, който за разлика на чорбаджи Юрдан няма нищо общо с реакционните сили и продажниците. Той е предаден в развитие. Посочени са всичките му съмнения и колебания. Невярвайки в успеха на въстанието, той отначало е против него, но после, заразен от всеобщия революционен устрем, го приема и се включва активно в подготовката му като дава и черешата си от двора за направата на топ. С особена любов и симпатии писателят обрисува образа на Мичо Бейзадето, който като него е упорит русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя. Сред женските образи най – силно се откроява кака Гинка – голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Йордан. Тя е образ за жена, радетелка за народните интереси и идеали. Тя открито и най – активно се включва в подготовката за въстанието, пренебрегвайки личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Знаменитият роман не е само сухо изображение на историческата действителност и фроника на отделните събития. Като в истински класически роман и тук се рисуват поетични картини на природата, които се налагат като фон на действията на героите. Написан увлекателно, с огромен творчески замах, с ярко патриотично вдъхновение и на прекрасен народен език, романът и до днес е любима книга за всеки истински българин и патриот, мислещ за народ и родина.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

six + 18 =