Подем и погром в поемата на Гео Милев „Септември”

Гео Милев е една от ключовите фигури в историята на българската литература и култура. Той е първият представител на експресионизма у нас, стараещ се да наложи в изкуството и в поезията присъщата на това литературно направление нов тип изразителност – ярка, фрагментарна, ударна, изпълнена с напрежение, с конфликтност и с несекващ патос. Неговата поезия успешно съчетава експресионистичните изразни средства със съществуващата в дотогавашната българска литература традиция. Доказателство за модерните послания на автора, готов да „оварвари” художествените образи, е поемата „Септември”. В дванадесетте ? части Гео Милев проследява преминалия през подема и погрома път на въстаналите, устремени да създадат един нов свят. В поемата е пресъздаден не само социалният бунт на онеправданите, но и естетическият бунт на Гео Милев срещу насилието, братоубийството и жестокостта. Първите шест части се отнасят до причините и избухването на въстанието, седмата, състояща се от две думи, е преходна, следващите четири части рисуват потушаването му, а последната част е обобщителна. В нея Гео Милев вплита множество универсални образи и мотиви и доочертава пътя, който народът трябва да измине, за да достигне свободата си. Нощта е метафора на човешкото страдание, на натрупаната болка и мъка, които раждат ожесточението и гнева на страдащите. Нощта е мрачната страна на живота, тя е извечният хаос. Мотивът за гнева е изведен в общочовешки план като основна черта във вечната характеристика на потиснатите хора. В първата глава Гео Милев се опитва да даде първоначална представа за народа, за въстаниците, които са обладани от деструктивна енергия. Използвани са безкрайно много съществителни и прилагателни. Човекът се намира в неестествено за него духовно и физическо състояние на деформация, превърнала го в част от „стадо от слепи животни”: изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ уродливи сакати космати черни боси изподрани прости гневни бесни… Тази маса, този народ, тези неудържими хора са единни, стремят се към организация и постепенно се превръщат в една организирана армия. Символичният образ на слънчогледите, поглеждащи към Слънцето – символ на светлината и мечтите за по-добър живот, и падащи в прах, кореспондира с идеята за предстоящия погром. Но идеята вдъхновяваща хилядите онеправдани е ясна, справедлива и не търпи отлагане. В мечтите си въстаналите вече виждат преподредения свят, в който никой повече няма да бъде роб и достигат до най-вдъхновяващата ги и обединяваща цел: ще въскресим ний човека свободен в света. Пред нас е смъртта – О, нека! Готовността за саможертва е знак за духовната им зрялост. Смъртта не ги плаши, защото те твърдо вярват, че там – някъде в бъдещето, ги чака справедливо устроеният свят, Ханаан, земният рай. Колкото и да е стихиен устремът им, той все пак е единен по отношение на общата им вяра, желание и убеденост в крайната цел: Вярваме! Знаем! Желаеме го! С нами Бог! Онеправданите хора, тръгнали на смърт в името на тази велика цел, може и да не достигнат до нейното осъществяване, но те са неузнаваемо променени и извисени. Четвъртата част на поемата има за цел да представи географията на въстанието. Тя реализира идеята за респектиращите мащаби на устрема на разбунените люде. Но напомня и за кръвопролитието, което ще обедини „хиляди вери”, „хиляди воли”, „хиляди диви сърца” и „хиляди черни ръце” в „червения кръг на простора”: Септември! Септември! О, месец на кръв! на подем и погром. Народът предчувства настъпващата кървава драма. Това е отразено в шестата част чрез пронизания право в сърцето от гръм гигантски столетен дъб. В тази глава властта и жестокият погром са показани чрез митологичните образи на вещиците, пепелянките, змейовете, които символизират злото и подсказват по-нататъшното развитие. Тематичното ядро „погром”, свързано с трагизма в поемата, започва своето разгръщане с едностишната строфа „Започна трагедията!”. Патосът на обрисуването на романтичния устрем се заменя от натуралистичното изображение на погрома, представен като Апокалипсис. Септемврийските събития дават повод на Гео Милев да анализира в поемата още един аспект на необходимостта от промяна и преосмисляне на традиционните ценности. В осмата глава символите на националното и на постигнатата след векове чуждо владичество собствена държава – химн, знаме, понятието „отечество” изгубват своята стойност и въздействие. Репликата на лирическия говорител: „Прекрасно: но шо е отечество?” достатъчно ясно развенчава действията, извършени уж в негова защита. Разправата, подсказана от „яростния лай на картечниците” е най-неподходящият и срамен отговор на зададения въпрос, защото насилието, безнравствеността и лъже патриотизмът нямат нищо общо със защитата на интересите на отечеството. То не може да бъде инструмент за манипулация, то се превръща в една безсмислена химера. В името на отечеството не може да бъдат жертвани хора, още повече едноверци и сънародници. Описанието в края на осмата глава не се различава от това в одата „Кочо” на Иван Вазов. И в единия и в другия случай става въпрос за нечуван терор, за клане, за действия извън границите на човешкото. В десетата част е изваян образът на единствения герой в поемата, поп Андрей от Метковец, който носи идеята за безплодността и безсмислието на религията. Той олицетворява с поведението и с безсмъртието си разрива между народа и заблуждаващата го религиозна пропаганда. От неговите уста излизат презрителни и проклинащи думи за църквата, съюзена с народните мъчители. Гео Милев отново използва огрубена лексика: „захрачи и плю”. Божия служител изпраща последната граната към църквата и крещи „Смърт на Сатаната”, защото сатанинското начало е десакрализирало храма. В смъртта си поп Андрей не поглежда към небесата, а отправя поглед към „грядущето”. Той слага „сам на врата си въжето” и така запазвайки решителността, дързостта и смелостта си се превръща в обобщаващ символ за човешкото духовно величие. В единадесета и дванадесета глава поетът прави обобщение на големите истини, свързани с борбата, бунта, насилието и терора. Отново се чува химнът, който е осквернен и обруган, още веднъж се появява мотивът за родината, в името на която се извършват чудовищни действия. Герои като Ахил, Агамемнон, Орест и Електра напомнят за силата и славата, но и за гнева и насилието над близки хора. Те са противопоставени на идеята за страданието: например „плача на свешената майка” и пророчеството на Касандра, която „вещае възмездие”. Народните маси, тръгнали с вяра и молитва към Бога за успех, в „свещеното дело”, след разгрома и жестоките убийства остават разколебани в своята вяра: „Кой излъга нашата вяра?”, остават без илюзии и доверие в традиционните общокултурни ценности. „ДОЛУ БОГ!” е насочено против лицемерието и духовното насилие, които подпомагат безправието, мизерията, господството на експлоататорите. Така в края на поемата Гео Милев детронира всички богове за да въздигне на небето човека и в духа на Ботев да издигне в култ разума. Гео Милев е убеден, че човек може да сътвори земен рай. Дори и да са били илюзорни мечтите на поета за един нов свят с нови ценности, дори това да ни се струва утопия, то все пак целият този стремеж към доброто и светлото в процеса на човешкото развитие има право на съществуване. Той е изначално присъщ на човешкия дух, но само големите творци към които с гордост може да отнесем и Гео Милев, са им отредени дарбата и честта да поддържат неговия пламък при всички превратности на историята.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

18 − eleven =