Писмо (Ти помниш ли…) – Никола Вапцаров

Стихотворението “Писмо”,макар и първоначално отпечатано във в. “Сирена”,намира своето полагаемо място в единствената стихосбирка,която Никола Вапцаров издава през живота си -“Моторни песни”.Творбата се вписва без остатък в идейно-художествената насоченост на стихосбирката.Нещо повече,”Писмо” е само по себе си представително за нея стихотворение и изразява цялостно философията,която поетът развива в “Моторни песни”.За мирогледната позиция на автора,а оттам съответно и за неговото творчество,е нужно да се отбележи,че “неговите стихове се покриват сега и с неговите дела”,както е казал един революционер,негов съратник,цитиран от Светлозар Игов.Самото стихотворение “Писмо” също възниква в непосредствена връзка с действителността.Вапцаров започва да пише обикновен отговор на едно отчаяно писмо от свой другар,съученик от Морското училище,но вместо това създава стихотворение.Този факт още веднъж акцентира на неразривната и пълнокръвна връзка между Вапцаровото творчество и реалността.Всички стихотворения на този гениален поет представят неговата концепция за живота и то приложена на практика. Заглавието на стихотворението задава условията на общуване – писмена комуникация.Това налага определянето на особеностите на комуникативната ситуация.Прякото обръщение във второ лице, единствено число показва,че адресатът е някой близък на лирическия аз.Това предположение намира своето категорично потвърждение по- нататък в текста:”но ний делихме сламения одър”.За същото индиректно говори и изразът “сега е нощ”.Нощта е времето на социалната не- ангажираност. Тогава хората остават насаме със своите мисли и чувства.Изборът на време окончателно отхвърля възможността писмото да се отнесе към официално-деловия стил.За това говори и самата природа на текста,която не отговаря на съдържателно-композиционните и езикови изисквания на този стил. Писмо до човек,делил сламения одър с лирическия аз,т.е. споделящ неговата съдба,предполага разкриване на интимни мисли,чувства и преживявания.Това е налице в стихотворението “Писмо” и може да се наблюдава в синтезиран вид в началото и края му.Началото визира един спомен.Това е въведено не просто с глаголното време,а с глагола “помниш”.Очевидно е,че става въпрос за общ спомен на адресанта и адресата,което е подчертано чрез присъствието на местоимението “ти”.Краят на стихотворението обръща поглед към бъдещето.Лирическият аз изказва своята мечта.Самият финал не е в бъдеще време.Той описва един блян така , както и Димчо Дебелянов описваше своя/”Да се завърнеш…”/.Изразът “да умреш” силно напомня Дебеляновото “да се завърнеш”.Във финала на “Писмо” не присъства нито обръщение към адресата,нито назован извършител на действието “ да умреш”.Глаголната форма във второ лице, единствено число обаче от една страна насочва към лирическия субект,а от друга визира адресата безлично-обобщено,но комуникативно целенасочено.Така че началото и краят на стихотворението наистина разкриват интимни мисли на лирическия аз.Тъй като те се отнасят до противоположни моменти -минал и бъдещ,те оформят своеобразна рамка на стихотворението,което проследява развитието на лирическия субект от миналия до бъдещия момент.Именно във връзка с този процес текстът може да бъде разделен на две части,всяка от тях съставена от няколко подчасти.Първата главна част представя точно развитието на лирическия аз до един сегашен момент.Втората част разкрива неговата вече оформена нова концепция за живота,която определя и неговите конкретни очаквания за бъдещето. Стихотворението започва с един стих,който обособява израза “ти помниш ли”,повтарящ се четири пъти като начало на различни въпроси,винаги в началото на строфите,макар и накъсани.Първите две строфи , въпреки че визират някакъв спомен,минал момент,са в сегашно време.Първата строфа дори не съдържа други глаголи освен този във въпроса “помниш ли “.Борави се със съществителни имена,т.е.припомнят се конкретни обекти.Първо се въвежда морето, с него природата,вечното.То обаче съжителства в един стих с машините,които се свързват със социалното битие на човека.От една страна машините могат да се разглеждат просто като част от трудово ежедневие,но от друга страна се асоциират с образа на завода от едноименното стихотворение,който идва да символизира социалния гнет.Машините се явяват подсистема на голямата система на завода.Ако дотук социалното може да се разглежда двупосочно,то след въвеждането на следващия обект – трюмовете,става ясно,че акцентът се поставя именно върху потисничеството от страна на социалното.Трюмовете са складовите помещения /намират се “долу”/или най-ниската класа помещения за пътуващи.Трюмовете създават представа за едно ограничено пространство.Нещо повече,получава се усещане,че природното и социалното са се обединили-трюмовете са пълни с мрак. Мракът сякаш придобива статут на социално зло,превръща се в социален мрак.Всичко това е внушено и чрез звуковото ниво на текста.В първите два стиха доминират затворените гласни и по- скоро една от тях -“и”.Сричките са кратки,без струпване на съгласни.Само от отворени гласни се състои думата “морето”, което само по себе си внушава усещане за простор,за необятност.Макар че присъства звукът “р”, широките гласни и кратките срички успяват да създадат представа за покой и хармония.В следващият стих обаче звукът “р” се появява на два пъти и то при струпване на съгласни, което създава напрежение.Изразът “с лепкав мрак” е изнесен на нов ред в дясно,като по този начин върху него се поставя акцент.Той е съставен само от широки гласни и това внушава , че мракът се простира във все по-големи граници,става абсолютен властник. След като са въведени образите на природното и социалното ,се появява едно човешко чувство – копнежът.Определението “див” набляга на неговата неподправеност,дори първичност.Копнежът е по Филипините,до него чрез изброяване се поставя копнежът по звездите над Фамагуста.Екзотичното се свързва с неподправената природа.Едрите звезди противостоят на мрака не само в контекста на бинарната опозиция светлина –мрак,но и с това ,че мракът дори не е останал верен на природната си същност,макар и отрицателна,а се е подчинил на системата на социалното.Чистата природа,която е обект на дивия копнеж, е носител на вечните ценности. Това ,което прави впечатление във втората строфа ,е на първо място нейната цялост.Глаголното време в нея е все още сегашно време,но миналото причастие “хвърлил” заявява по- осезаемото присъствие на миналото.Чак сега,след като са въведени природното,социалното и човешкото чувство,се появява и човекът и то чрез своята професия,т.е. социално детерминиран – моряк.Морякът е човек,който живее в морета, в необятното.Но се оказва , че той също е социално ограничен.Именно той материализира този “див копнеж” в “жаден взор”.В първата строфа изразите “по Филипините” и “над Фамагуста” са гранично отделени на нов ред,т.е. те носят акцент.Във втората строфа обаче става ясно,че Филипините и Фамагуста са “далече”,те са недостижими. Ударението в смислово отношение пада върху третата строфа ,което е подчертано чрез силно накъсаната строфичност.Неопределеността “един моряк”,внушена чрез числителното “един”, в трета строфа преминава в конкретността на “нас”.Нещо повече- погледът се обръща “в нас”,т.е. в душата на човека ,в неговата неподправена същност.Разкрива се умирането на надеждата.Избран е глаголът “изстиваха”,който напомня постепенното и неизбежно изстиване на тялото на мъртвеца,окончателното възцаряване на смъртта.Смъртта на надеждите се свързва със смъртта на човека,защото, когато загуби вярата и надеждата си,той умира духовно.Всъщност умира сакралната триада Вяра-Надежда-Любов и това е силно акцентирано.Надеждата получава ударение чрез ключовото си място – в края на стиха.Вярата е обособена на отделен ред.Прави впечатление разместването на местата на вярата и надеждата.Любовта не присъства пряко.Тя е разгледана в два плана.Доброто е любовта като универсална ценност в световния ред, в макро план.Човекът е носител на любовта,той представлява любовта в микро план.След умирането на сакралната триада умират и основните ценности,които Вапцаров е заявил в своята поезия и дори обособил като заглавия на стихотворения.Такава е вярата,такава е и романтиката.Когато човекът загуби вяра в своите идеали ,той загубва ориентирите си.И дивият копнеж се превръща в празни копнежи.Тук е използвано минало несвършено време. Следващата строфа отново започва с “Ти помниш ли”.Времето е минало свършено.Лирическите герои вече не са извършители на действието,те не са субекти,а обекти.Първите два стиха са въпрос.След всички въпросителни изречения дотук вторите два стиха на четвъртата строфа са изградени от кратки ,непълни съобщителни изречения.Те сякаш просто оповестяват фактите,които не могат да бъдат променени.Следва едно по-подробно описание на състоянието на хората,които са сравнени с животни в клетка.Човекът загубва своя човешки статут.Той вече не е господар на сетивата си.Той не хвърля “жаден взор”,а очите му само светкат жадно.Макар и с понижен статут,хората все още имат души,което е внушено чрез образа на очите.Изразът: А бяхме млади, бяхме толкоз млади!… и особено многоточието след него отвеждат към Ботевото “млад съм аз,но младост не помня” Вътрешната пауза в стиха : И после …после някаква омраза внушава нежеланието,трудността на лирическия аз да си спомня, да говори за следващите събития.Те са свързани със смъртта на душата на човека.Омразата ,тази емоция ,неприсъща на човека, атакува неговата най-дълбока същност-сърцето.Несъвместимостта на глагола “разкапваща” и съществителното “душата” , засилва внушението за нелепата смърт на душата.Сякаш е налице Ботевата констатация “но себе си ,брате ,губя, тия глупци като мразя”. Омразата става виновник не просто за изстиването на надеждите,а за тяхната абсолютна липса – безнадеждността.Омразата не само обвива човека в мрежите си, тя пропъпля в кръвта.Кръвта е символ на живота.Оказва се ,че омразата е господар на живота.Стихът “ а беше рано,беше много рано…”е аналогичен на по-горното “А бяхме млади, бяхме толкоз млади!…” Стихът “А там” ясно говори за обособяване на подчаст, както чрез противоположния съюз “а”,така и чрез промяната на мястото.Визира се една природна картина, която се свързва не само с непосредствената безбрежност,но и с копнежа по духовна свобода.Внушението се постига чрез образа на небето и чрез пряко назованото наречие “високо”.Наречието “чудно”,на което се акцентира посредством изнасянето му на нов ред , говори за една отвъдност ,принципната разлика на съществата ,обитаващи това свободно пространство-чайките.Описанието на природата продължава.Но небето е сравнено със слюда.Това отново въвежда социалното в природата,тъй като макар и природна даденост ,слюдата се свързва най-вече с познанията на човека за природата и приложението им в живота.Образът на простора е изграден в синхрон с идеала за него – той е “син и необятен”.Трудно е да се определи смисълът на следващите няколко стиха: на хоризонта пак полека –лека се губеха платната всяка вечер и мачтите изчезваха далеко… Очевидно е ,че хоризонтът представлява срещата между небето от природната картина и морето от началото на стихотворението.”Полека-лека” в ключовата си позиция на края на стиха кореспондира със същия израз ,също акцентуван в трета строфа.Една -единствена гаснеща вечер е преминала във “всяка вечер”.Машините са заменени от платната и мачтите.Неколкократното повторение на “пак” показва ,че светът не се е променил,той е все същият.Тези стихове от една страна може да говорят за хората,които тепърва ще загубят човешката си същност.За това говорят и глаголите “губеха” и “изчезваха”.От друга страна обаче това може да са хората ,които постигат мечтите и копнежите си.Те се губят от хоризонта ,преминават от пространството на морето в идеалното пространство на небето.Те изчезват ,но изчезват “далеко”,там , където са Филипините и Фамагуста.В този план по-логично звучи противопоставителният съюз “но” от следващия стих.Лирическите субекти са ослепели вече,те нямат душа и не могат да постигнат по-раншните си идеали. Заявлението “За мен това е минало” отново говори за обособяване на подчаст . Този път се променя времето.Преминава се в друг момент,в който на разказаното досега се гледа като на минало.Сменя се и дискурсът – от “ние” преминава в “аз”.От положението на душевна смърт лирическият аз е намерил път ,който го е отвел до вярата .Той вече живее духовно и това му дава възможност да живее и физически .Той отново има сили да се бори за идеалите ,за копнежите си.Злобата е изтласкана от сърцето.Общият идеал е отново жив ,той се връща.Сърцето е не просто “изчистено “ от злобата, то отново е заето от характерните за него емоции – радостта.Обичта тук е пряко назована .Обичта към машините възкръсва.Машините са се отърсили от негативната си натовареност.Сърцето е и с морето ,което е синьо и безбрежно.Човекът се е доближил до идеала си.Той чувства не само дъха, но и вятъра на тропика.С това завършва развитието на лирическия аз. Втората част на стихотворението започва ,назовавайки един конкретен сегашен момент.Машината и човекът съжителстват хармонично.Лирическият аз обича живота и го заявява пряко.Това още веднъж набляга ,че човекът си е възвърнал вярата ,а също и любовта.И все пак съществува и омраза към празните химери.Човекът осъзнава ,че дивият копнеж по Филипините и едрите звезди над Фамагуста са празни химери,освен ако той не се бори за тях.Борбата дава надежда ,дори сигурност ,”че ще съмне”.След възкръсването на мъртвата обич природата също трябва да изживее хармонията – възкръсването на слънцето, което да се противопостави на мрака.Лирическият аз иска да използва крилата си,така както чайките-съществата от пространството на свободата , за да се докосне до собствената си свобода.Тогава той е готов да умре.И сега е ред да възкръсне човечеството.А земята се отърсва от отровната си плесен,така както у Смирненски – “а майката земя възсепва се сама,/ потъпкала греха,отърсила срама.” Тогава смъртта е песен .Словото на песента се отнася до свещените ценности на битието,а не до всекидневните нужди на общуването.Тя окончателно обединява индивида и общността. За постигането на внушенията и посланията на стихотворението Вапцаров използва както образи ,традиционни за човешката култура ,така и нови решения , развити в неговото творчество.Използвана е сакралната триада като символ на човешката същност.Нейното отричане говори за липсата на човешкото у човека.Голямо значение има произходящата от митологията бинарна опозиция мрак-светлина.С важни функции са натоварени образите на небето и морето,на слънцето и крилата.Вапцаров си служи и с образи ,познати в нашата литература ,като омразата,убиваща човешкото,която е въведена от Ботев.Очевиден е диалогът със Смирненски при изграждането на образите на пречистващата се земя и на смъртта на борците за нов ред.Машините се свързват с образа на завода от едноименното стихотворение.Лирическият аз загубва вяра в романтиката,но в изстиналата романтика , по която въздишат хората.В края на стихотворението се възражда новата романтика,свързана с моторите и машините.Образът на живота от “Писмо” допълва многостранния образ на цялото Вапцарово творчество. В стихотворението “Писмо” могат да се наблюдават характерните белези на Вапцаровата поетика.Текстът започва с въпрос , в който присъства обръщение във второ лице ,единствено число.Това загатва за диалогичността на Вапцаровата поезия,която тук не е така интензивно приложена.Очевидна е нарушената строфичност в творбата.Използвани са разговорни изрази от типа на “разкапващи” и “пъплеше”.Неколкократно е поставено многоточие , което понякога диктува пауза в самия стих.Налице е и пример за поетиката на търсещия израз и смисъл: “Като гангрена, не,като проказа”. Чрез разнообразни похвати Вапцаров създава стихотворението “Писмо” ,в което отново разкрива своята философия за живота.А тя е непоклатима в принципа си,че от гаснещата вечер, тогава, когато денят умира ,човек трябва да намери сили да достигне до нощта , времето на смъртта, след което обаче неизменно се съмва и се започва нов живот, по-хубав,по-мъдър.Нещо повече ,човекът трябва да е готов да се бори,за да изведе своето слънце.Поетът е непоколебим във вярата си в силите на човека.И това за пореден път той разкрива в следващото стихотворение от стихосбирката си “Песен за човека”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

4 × 1 =