“Песен за човека” – Вярата в доброто у човека

Поемата “Песен за човека” отзвучава като финал на едноименния първи цикъл творби от стихосбирката ”Моторни песни”. В нея доминират вярата, надеждата и любовта: вярата на Вапцаров в духовната еволюция на човека, надеждата му за по – добър и смислен живот и любовта му към всички хора. В своята поезия той води непрекъснат отворен диалог със света и с човека в него. В този дух и поемата “Песен за човека” е изградена като диспут между разгневената дама и нейният опонент – лирическият говорител, на тема: “ Човекът във новото време.” И двамата се самохарактеризират чрез своите възгледи за живота и смъртта, за престъплението и наказанието – несъмнено повлияни и съобразени с динамиката на променящия се свят. Времето и епохата отмерват ритъма на този спор, в който лирическият говорител въвежда като обект образа на “злодея”. Те спорят за човека и за неговото място в живота. Това е една кардинална тема, художествено конкретизирана за мястото на човека именно в новото време. Търсенето на човешкото в една реалност, изпълнена с грозни и отблъскващи прояви, разкрива и грозотата вътре в самия човек, стигнал до падението на братоубийството и отцеубийството. Той тръгва сам срещу себе си и срещу човешкото, което носи. Не може обаче да бъде пренебрегнат фактът, че човекът е продукт на тъмното и зло време, което му отнема и малкото човешко което има. Именно това не разбира нервната дама, когато се съсредоточава единствено върху жестокостта на извършеното престъпление: А дамата сопната, знаете – Тропа, нерви се, даже проплаква. Залива ме с кални потоци от ропот и град от словесна атака. – Почакайте – казвам, – почакайте, нека… – Но тя ме прекъсва сърдито: – Ах, моля, запрете! Аз мразя човека. Не струва той вашата защита. Лирическият говорител защитава човека, прибягвайки до друга история, която разказва в подкрепа на споделяната от него теза. По този начин Вапцаров участва в спора чрез двете дискусионни становища – на дамата и лирическия говорител, в когото не е трудно да открием самия поет. Той успява спокойно и последователно да убеди читателя, че във възможностите на човека е да прекрачи от злото в доброто, от грозното в прекрасното и от убиец да стане човек. В поемата ярко присъства библейската тема за нарушената Божия заповед: “Не убивай!” И когато все пак убийството е извършено, закономерно следва полагаемото се наказание. Налице е класическата позиция престъпление – наказание, интерпретирана през призмата на противоположните позиции на дамата и на лирическия говорител. Докато тя, сопната и нервирана, не крие омразата си към човека, лирическия говорител спокойно и с пълното съзнание за отговорността на този проблем поема ролята на негов защитник. Той не използва силни изрази и крайни квалификации, а проследява пътя, довел един обикновен млад човек до отцеубийството и превърнал го в злодей злосторен. За него най – интересен е процесът, при който новият лирически персонаж променя своето отношение към живота, към самия себе си и особено към извършеното престъпление. Именно в затвора той намира това, което му е липсвало в сиромашкия живот до този момент – да попадне на хора и да стане човек. Нравственото прераждане у него е неизбежен резултат от прозрението, до което стига за собственото си престъпление. Това прозрение ни най – малко не го оневинява, но му връща човешкия облик и достойнство. И после разправял: “Брей, как се обърках и ето ти тебе бесило. Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. И чакаш така като скот в скотобойна, въртиш се, в очите ти – кожа. – Ех, лошо, ех, лошо светът е устроен! А може, по – иначе може…” В разказа за стореното от “злодея злосторен” и за неговото нравствено прераждане лирическият говорител акцентира върху факта, че убиец и жертва живеят едновременно в душата на един и същ човек. Оттук нататък той насочва вниманието на читателя именно към душата, в която се извършва това тайнство на превръщането на престъпника в човек. В часовете на равносметка реди изпълнението на смъртната присъда предишният злодей е обърнат към себе си, премисляйки за пореден път и престъплението, и причините, които са го довели до него. Новите идеи, които му отварят очите към света и му изясняват истината за свършващия му живот, го карат да се почувства над смъртта и да я посрещне достойно. Читателят се впечатлява от силата на духа и от опоетизирането на героичния акт, утвърждаващ човешката личност. Но хората не са равни и не могат да бъдат такива, защото са родени различни. Различни са и делата им, но са еднакво ценни. И смъртта на всеки един от тях – и на малкия, и на големия е еднакво страшна и трагична, както са еднакво страшни и трагични страданието и духовният им подвиг, когато го сътворят. Но дамата не го проумява. Магията на преображението не е успяла да докосне душата й, не е трогнала сърцето й. У нея отдавна е мъртва любовта към човека. Тя е непримирима в яростта си, озлобена към злия и лошия, поддал се на низките страсти престъпник, и остава такава до край: Тя бедната дама, започна да плаче, Започна във транс да крещи… От примера разбираме, че човекът няма една – единствена същност. Според лирическия говорител той се променя, зависим от обстоятелствата, в които е поставен: Не стига ти хлеба, залитнеш от мъка и стъпиш в погрешност на гнило. Източникът на злото е извън човека. То е в липсващият хляб и в убийственото невежество, които довеждат до престъпление и до бесило. Но Вапцаровият герой доказва, че животът е по – силен от смъртта, че човек винаги търпи развитие и че съдбата му е в собствените му ръце. Трагизмът но творбата ни отвежда към вечната връзка между престъплението и наказанието. Поетът обаче вярва в доброто, скрито у всеки човек, и в това отношение поемата е една поетическа апология на вярата. Проглеждането не може да отмени смъртта, но променя отношението на човека към нея. Посланието на Вапцаров за величието на човешкия дух ни заразява със своята искреност, непосредственост и трогателност, с вярата в доброто. Поемата свършва, но диалогът остава отворен.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten + two =