Песента като израз на воплите на душата в „Черна песен” и „Сиротна песен” от Димчо Дебелянов

И Дебелянов, като повечето творци от първото десетилетие на ХХ век, се насочва към разкриването на своя вътрешен свят в поетична форма. Неспокойното време, в което твори Димчо, създава усещането за самотност и изгубеност у личността, чиито вътрешни противоречия са плод на неудовлетвореността, и непримиримостта с условията на живот. Творецът вече е създал своята „Черна песен”, и като че ли се чувства съдбовно обвързан с мотива за песента-изповед, чрез която да намери най-сетне мечтания покой в пътуването през света към интимния дом на чувствата. Стихотворението „Черна песен” за пръв път е публикувано в „Стихотворения” през 1910г. Хронологията на Дебеляновото творчество се откроява с елегичен характер, присъщна творците от „прокълнатите поети”. Проблемът, очертан в сюжетната насоченост на творбата, е невъзможната хармония, напразните усилия на човека, постигащ точно обратното на това, което желае – спокойствието се превръща в буря, а желаната буря в затихнала пустота: аз умирам и светло се раждам- разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам през нощта без пощада руша. В това първо четиристишие на „Черна песен” се отличава контрастът между живота и смъртта, деня и нощта, душата ненамираща покой. Лирическия герой съществува като самодостатъчен свят, изправен срещу всички, дори срещу самият себе си. Основната му философия е скепсисът. Основата, тласкаща го към живота, е противоречието. То е неговото битие, но и негова мъка. Това отвежда до типичния за символистите мотив за желаната и нежеланата самота, отразяващ разкъсването на личността межу това, което е, и това което иска да бъде… Строфите на творбата всъщност визират градацията на противоречието. Първата противопоставя аз-ът на себе си, втората и третата съответно представят конфликта между лирическия герой и света, между него и живота. Погледната в цялост, Дебеляновата поезия очертава духовната еволюция на лирическия човек. Нейната начална и крайна точка бележат две различни ‘песни’ – „Черна песен” и „Сиротна песен”, представящи две различнинегови себеизживявания. В първата, както се посочи, той не може да постигне себепомирение. Във втората – той вече владее „своя път нерад” и е уязвим в спокойствието си. В този смисъл двете творби маркират духовното му движение, от отчуждение и бунт, към умиротворяване – т.е. към овладяване на противоречията със света и със себе си. Стихването на тези вътрешни конфликти става възможно на фронта – там, където смъртта е най-осезаема. Координатите на пътуването в „Сиротна песен” са предимно статични – лирическият изповедник не отива по-далеч от усещането за бездомност и необратимост. Неговото тръгване е принудително, а не доброволно и мечтано. Затова движението е по посока на миналото, а не на бъдещето- „Приневолен живя сирака…” ; „Познавам своя път нерад…” ; „Ще си отида от света – тъй както съм дошъл, бездомен…”. Стихотворението показва най-убедително, че в заника на живота предчувствието за смърт ражда просветлението и покоя. Ето защо конфликтът между идеала и действителността е потушен, т.е. противоречията са надживяни. Обреченият е възстановил цялостта си, поради което раздялата му с живота е спокойна, недраматична. Декларацията „ще си отида от света … бездомен”, бележеща примирението с участта на сирак – бездомник, лишен от опорите на битието /майка, жена, другари/ , обявява постигането на дълго жадувано равновесие. Точно това е своеобразната ‘тиха победа’ на Дебеляновия лирически човек: ако загина на война жал никого не ще попари изгубих майка, а жена не найдох, нямам и другари Тази самота навява меланхолично настроение, типично за Дебеляновото творчество. Именно тези творби разкриват мотивите за пътя, самотността и смъртта – постоянното им присъствие. Смъртта се явява като спасение – единствен изход от злочестия начин на живот: и за утеха може би смъртта в победа ще дочака… Противопоставянето от „Черна песен” между хармонията и невъзможността от страна на заобикалящия ни свят присъства и в ‘Сиротна песен’. Творбата е фокусирана около един впечатляващо значим проблем – чувствителният човек не може да бъде щастлив в този антисвят на мрака и злото: …че аз съм с горести богат и с радости несподелени. Песента в двете стихотворения не се явява в ролята на възпяване, а като тих спотаен вопъл, който за напред ще поражда спомени от съществуването на лирическия „аз”. Дебеляновата лирика е проява на сложен етап от българското литературно развитие /началото на ХХ век/. Пронизана е от сложното противоречие межу идеал и действителност, тя извисява мечтателността и реализма в човешката душа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

four + twelve =