Пенчо-Славейковото стихотворение “Ни лъх не дъхва над полени” от цикъла “Сън за щастие”

Сборникът “Сън за щастие”е най-лиричната и интимна изповед на Пенчо Славейков,вдъхновена от красотата на природата,от бляна за щастие и от идеала за хармония.Още с първата си поява през 1888г е оценена като интересно за времето си явление.Преработена в окончателен вариант,книгата излиза едва през 1907г.В нея са включени 93 миниатюри.С “Ни лъх не дъхва над полени”започва стихосбирката “Сън за щастие”. “Ни лъх не дъхва над полени”-критиката често я определя като програмна миниатюра не само защото е встъплителна,но и защото в нея е заложен концептуалния модел на цялата книга.Тя отваря композижионната рамка на цикъла и въвежда един от основните образи – този на пътя,чието хоризонтално разгръщане в “Сън за щастие” проследява човешкия живот. Първата строфа разгръща времепространството в което ще се реализира лирическият субект.Спокойствието и неподвижността на природата са разкрити чрез последователно движение на погледа и по хоризонтала(1) и по Вертикала(2).Създава се осещането за обемане на целия околен свят,затворен от огледалното си съответствие и застигнал в миг покой. Впечетлението за статичност се разрушава още в началото на втората строфа.Те доразгръща и утвърждава усещането за ведрост и свежест,което излъчва картината,като подема и нов мотив-мотива за началото на житейския път,неназован пряко в първите два стиха,а чрез контекстовите си синоними “зори”,”ранил на път”, “утро”.Тирето в края на 2стих сигнализира за по-нататъшно развитие на мотива,а инверсията”(3)” го откроява като основен в творбата. С появата на мотива за пътуването се появява и лирическия герой-Азът,лирически двоиник на автор,въведен с глагола”дишам”-метофора за живот. Във втората строфа природата е субективизирана,тя е проекция на определено състояние на лирическия субект,подчинена е на лично преживяване.Нейните спокоиствие,красота и свежест създават бодрост и оптимизъм в Аза,настроиват го да бъде чувствителен към битието и да пише с диханието на всемира. Същевременно провокират у него”охолна мечта” за “лек път”-метафора на бляна за щастие и хармония. Третата строфа преосмисля образа на пътя.Думата “път” губи основното си значение и изразява вече не реално предвижване в пространството,а движение на мисълта.Пейзажното описание е изцяло подменено от описание на състоянието на духа,назовавано с две абстрактни съществителни-“сън за щастие”.Неслучаино сигмата озаглавява целия цикъл миниатюри.Тя е метафора на стремежа на субекта към вътрешно равновесие на духа-единствен път за себепостигане и себеотстояване,но единствено възможен в смърта. В този смисъл миниатюрата “Ни лъх не дъхва над полени” е програмна творба-тя не само въвежда в основните мотиви и образи на целия цикъл,но и въплъщава концепцията на Славейков за същността на човешкото битие,за екзистенциалните ценности,за мястото и ролята на човека,за постигнатата в бляна хармония.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

2 + twelve =