ПЕЙО ЯВОРОВ – „ГРАДУШКА” – СИМВОЛНИ ИЗМЕРЕНИЯ НА СОЦИАЛНОТО ЗЛО

Яворовата поема „Градушка”, публикувана за първи път през 1900 г. в сп. „Мисъл”, е въплътила детския спомен на поета за природните бедствия, наблюдавани от самия него в родния му край. Ридае човешката душа пред неукротимата стихия на градушката, изпратена като наказание не само на човека, но и на пищната, отрупана с плод, гръд на земята. Отприщват се древни, изконни чувства. Нещо езическо се ражда в мисълта на поета и още първите стихове на Яворовата поема „Градушка” внушават усещане за страшно идващо зло: Една, че две, че три, усилни и паметни години… Боже, за някой грях ръце всесилни подигна ти и нас наказа. Действието с усилие „изтръгва” от паметта кар¬тината на отминало опустошително страдание. Не е случайно и присъствието на бавния, протяжен ритъм на изброяването: „Една, че две, че три…”, който напомня тъжния напев на оплакването в народната песен. Паметта е скътала дълбоко болката, за която пеят Яворовите стихове. Изповедта е лично-интимна, но и колективно-всенародна. Страданието се излива в единен чо¬вешки вопъл: Кой ли може неволя клетнишка изказа, макар че вчерашна се дума? От дълбините на паметта идват „гласовете” на страданието. Сливат се и като древен хор изпяват в речитатав споменната болка на сърцето: Да беше мор, да беше чума, че в гроба гърло не гладува, ни жадува! В песенно-ритуалния унес на изповядващата се душа споменът оживява. Преживяната болка ста¬ва настояще. Докосва съзнанието, което разпоз¬нава образите на злото. То идва като градушка, порой, слана и засух. Сетивен е допирът на душа¬та до страшната картина на страданието. Тя е пронизана от разрушителния ритъм на градушката, здраво е притисната в студената „прегръдка” на пороя, за да усети знойните конвулсии на умира¬щата сред слана и засух човешка надежда: А то – градушка ни удари, а то – порой ни мътен влече, слана попари, засух беше, в земята зърно се опече… Картината на страданието, изживяна отново от човешкото съзнание, потъва в споменната глъб за¬едно с чезнещите гласове на ритуално изплакана-та болка. Тя е заменена от радостта и нов свят на надежда изпълва душата: Но мина зима снеговита, отиде пролет дъждовита и знойно лято позлати до вчера злачни широти. Художественото пространство се изпълва със светлина. Разширява вътрешния си обем и безкра¬ен дълбок хоризонт се открива пред „взора” на пре¬чистилата се в спомена за преживяното страдание човешка душевност. Надеждата се ражда отново: Назрява вече тучна нива, класец натегнал се привежда и утешителка надежда при труженик селяк отива. Готова за полет, потънала в радостна омая, душата молитвени слова реди: Да бъде тъй неделя още, неделя пек и мирно време, олекна ще и тежко бреме, на мъките ни края до ще. Молитвено смирение струи не само от човеш¬ките души. То изпълва с невидимото си присъст¬вие цялото художествено пространство, прониза¬но от светлина и нескрита радост. Всичко в при¬родата и в човешката душа тръпне в очакване на нещо ново, красиво и добро. Напрежението расте. Човешките действия са бързи и стремителни. Усе¬ща се припряност и нетърпение: … – „Катран и върви, бре, мъжо, взе ли от пазаря?” Знае невеста ранобудна – всичко готово е, но пак ще пита, че утре жетва е; самичко сърце си знае как се стяга. В нервната тръпка на очакването е скрит емоци¬оналният контраст между потисната болка и покълна¬ла радост. Те сплитат възел в човешката душа, която се задъхва от тревогата на нарастващо напрежение: … Ето в съседен двор се дига врява, там някой люто се ругае. Наблизо татък чук играе и наковалнята отпява. Вълнение изпълва душа и природа. Психологич¬ният рисунък на битовата картина преди жътва е уплътнен от носено предчувствие за идващо зло. То вече се прокрадва в „гласа” на природните сти¬хии. Идва „издалеко” като въздишка и стон на съ¬будилия се страшен спомен, чието реално присъс¬твие душата започва да „разчита”. В огнения зной разпознава парещата болка на страданието: А сутренник полъхва леко и звън от хлопки издалеко донася в село; стадо блее… Навсякъде живот захваща. И ето вече слънце грее и на земята огън праща. Предчувствието става реалност. Природата нас¬тръхва. Злото я изпълва и тя обръща враждебно лице срещу човека. Цветовата символика („сиво”, „жълто”) допълва процеса на езическо одухотворяване стихиите на разрушение и гибел. Човек и природа се изправят един срещу друг. Безмълвие изпълва човешката душа, динамика и грохот – при-родата. Злото започва да говори с виталния език на природното бедствие: Преваля пладня. Задух страшен. И всеки дигне взор уплашен, с ръкав избрише си челото и дълго гледа към небото. А то е сиво, мъгловито. И слънцето жълтей сърдито: от юг бухлат се облак дига, пълзи и вече го настига. Вакханални са страстите на природната враж¬дебност. Те обгръщат човека и го правят незначи¬телен и безпомощен пред собствената му съдба. Тя не му принадлежи, подчинена е на вездесъщо¬то зло, предизвестено от трескавото дихание на идващата буря: … Знак е, чуй петлите. – А гъски около реката защо, размахали крилата, и те са глупи закрещели, какво ли са орали, сели? Стихията на идващото зло извива буря първо в душата на човека. Той е сам срещу враждебното лице на собствената си съдба. Символният образ на черния буреносен облак, засланящ слънцето и надеждата, се превръ¬ща в митично „космато” чудовище, въплътило „тотемния” страх и безпомощност на човека пред без¬крайното и необратимо социално зло. То е безми¬лостно като разрушителна природна стихия. Макар и обречен на гибел, човекът докрай се бори за се¬бе си и своята несрета участ. Неизразим е трагиз¬мът на неговия молитвен стон към вездесъщото зло: Върни се, облако неверен, почакай, пакостнико черен, неделя, две… ела тогази, страшилище! Диалогът между човек и съдба символно е въп¬лътен в битката между човешки разум и природна виталност. Злото се оказва непобедимо. Разруши¬телни са неговите стихии, които са част от човеш¬ката социална съдба: … А облак лази, расте и вий снага космата, засланя слънце; в небесата тъмней зловещо… Милост няма! Природното бедствие се превръща в социална драма. Идва кулминационният миг на битката меж¬ду човек и съдба. Съдбовна е развръзката на духовна и природна буря. Небе и земя се сливат, а човек и природа изчезват във вакханалната страст на разрушението. Бедствието поглъща човешки и природен разум. Всичко е некон¬тролируемо и стихийно-апокалиптично: сърцето тръпне, в страх примира, че горе – дим и адски тътен. Вихрушка, прах… Ей свода мътен, продран запалва се-и блясък – и още – пак – о, боже!… Трясък оглася планини, полета – земя трепери… Град! – парчета – яйце и орех… Стремителният, динамичен „бяг” на градушката е накъсан от вътрешни междустихови психологич¬ни паузи. Космогонната цялост на човек и природа е „накъсана”, фрагментарно „разглобена” на „- Град! – парчета – /яйце и орех…” В странните ми¬гове на апокалиптично „затишие”, когато човешка душа и земна гръд си „поемат” дъх, те сякаш търсят опора и спасение във взаимно сполетялата ги беда. Затова „сърцето тръпне”, а „земя трепери”. Установената от векове хармония между земя и небе, човек и природа е светотатствено разкъсана и унищожена. Под нейните отломъци замира пос¬ледният прискърбен стон на умиращата сред неиз¬разимо страдание и болка човешка душа: … Спри… Недей… Труд кървав, боже, пожалей! Звукът умира. Душата „онемява”. „Гласът” на природната стихия замлъква и трагично безмъл¬вие изпълва художественото пространство на Яво¬ровата поема „Градушка”. Сякаш друг свят, недействителен и нереален, се открива пред взора на поета: Но свърши. Тихо гръм последен заглъхва негде надалече и влък след стадо – вихър леден подгоня облаците вече. Враждебността остава. Животът се е отдръпнал от човешките души. Хората са бледи сенки, безп¬лътни човешки подобия, изпълзели от преизподнята, дошли от Ада на стихията. Присъстват на соб¬ственото си опело: А ето слънцето огряло тъжовно гледа върволица от стари, млади и дечица: И всички емнали се боси, с лица мъртвешки посивели, отиват: вечно зло ги носи към ниви глухо опустели. Надеждата е мъртва, душите – също: Че там жетварка, бясна хала, просо, пшеница, ръж, ечмени – безредно, зрели и зелени, и цвят-надежди е пожнала… Финалният акорд на поетическото действие „озвучава” безмълвието с неизречената, но дълбоко стаена мъка на човешкото сърце. Това е неговата съдба, носена от вечното зло във вихъра на соци¬алната разрушителна стихия, символно изразена от образа на градушката.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 1 =