Отношението между човека и машината в „стоманната епоха” в стихотворението „Завод” на Н. Вапцаров

В българската литература има много бележити творци и един от тях е Никола Вапцаров. Неговото творчество, изтъкано от множество различни съдби, играе значителна роля в българското културно наследство. Творческата насоченост на този българин е пределно слята и обвързана с човека, с действителността, в която живее, с времето и неговите особености. В една епоха на прогрес и развитие поетът описва жестоката действителност и суровите условия за живот на съществуващата по неговото време работническа класа. Заводът в едноименното стихотворение присъства с две свои несъвпадащи едно с друго „лица”. Първото можем да определим като „предметно”. То разкрива завода като „враг” на човека. Атмосферата в него е „душна” и буквално, и преносно. Затворен сред недружелюбните, безлични машини, човекът на свой ред сякаш губи самоличността си, губи и връзката си с природата. Безразличен към човешките преживявания, заводът не допуска никакво отклонение от производствения процес – дори миг на разсейване би струвал твърде скъпо („миг с размекнато сърце/ би значело напразно да загубиш/ работните си/ жилави/ ръце”). В „този” завод именно човекът е еднакво разделен от другите и от хуманната си идентичност, сведен е до същество, борещо се единствено за оцеляване (за „парченце хляб”), до „нещо-сред-неща”: „машините,/ завода/ и човека…” Такова е „лицето” на отчуждения от човека завод, невъвлечен в диалогична връзка с него. С включването на завода в диалогична комуникация („И ти, завод…”) той се променя, „оживява”. В диалога си с него лирическият говорител разпознава вече не враждебното, а другото му „лице”, „учителя” по борба за „снемане слънцето при нас”. Но резултатът от преодоляването на отчуждението е сливането (взаимното проникване) между „машините,/ завода/ и човека”. „И този крясък стана сплав…”, в която се изгубва различието между тях. Заличена се оказва основополагащата разлика между предмета и човека, защото те са станали равноправни участници в диалога. Другата страна на „оживяването” на предметните реалии (на „машините,/ завода…”), правещо възможна метаморфозата на „врага” в „другар”, е загубата им като съставящи човешкия свят. Този свят не съвпада със Земята или с природата, защото се създава от хората. За разлика от смъртните същества, каквото е човекът, и от цялата циклично обновяваща се природа предметите не се променят във времето. Затова само изкуственият свят, съставен от тях, е в състояние да предостави на смъртните място за пребиваване, по-трайно и по-стабилно от самите тях. Чрез разподобяването на завода от неговата предметност Вапцаровият човек изгубва трайността и стабилността на собственото си съществуване (неслучайно критиците твърдят, че „Моторни песни” показва човека като „процес”). Освен това предметите събират хората и ги ориентират помежду им, едновременно ги свързват и разделят, така както една маса застава между тези, които седят около нея. А в „Завод” в момента на „преминаването” на думите през „пространството, което ги дели”, то – това „между” – изчезва. Азът и „другите” вече не са отчуждени помежду си, но не са и свързани, а слети (в „едно сърце”), изгубили индивидуалността си в „сплавта”. Това е жестоката цена, която Вапцаровата поезия плаща, за да възвърне на човека, хванат от „модерните времена” в капана на междупредметните, нечовешките отношения, неговата хуманност. На тоталното отчуждение, което индустриалната „стоманна епоха” налага, поезията на Вапцаров противопоставя вездесъщността на диалогичната връзка. В нейната непосредственост частната, интимната сфера (в която се общува диалогично) поглъща целия човешки свят, поглъща публичната сфера, в която е възможно утвърждаването на индивидуалната самоличност чрез действия, значими не само за най-близките, но и за някакава по-голяма общност. Може би дълбокият драматизъм на Вапцаровата поезия се корени в неовладяната диалектика между „отчуждения” и „приватния” човек…

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seven − two =