Основни особености на Ботевата поезия

Поезията на Хирсто Ботев е своеобразен връх не само във възрожденската ни литература, но и в българската като цяло – връх, който става труднодостижим за идните поколения творци. Макар и скромно по своя обем, но гениално като творческа реализация, поетическото наследство на Ботев не е и своеобразен аутсайдер в развитието на българската поезия през Възраждането. Нещо повече – то се вписва в руслото на развойните тенденции, характерни за този период от културното и литературното ни развитие.

В творчесвото на този изключителен поет намира значимо място водеюата националнозначима идея преди Освобождението – идеята за национална свобода и независимост. В Ботевата поезия можем да открием и силната лиризация, характерна за възрожденската литература, и животворното влияние на народното творчеством и типичната за Възраждането символика (мрака на робството и светлината на така жадуваната свобода, съня и пробуждането…), както и основния тип герой, характерен за втората половина на Възраждането – бунтовника, бореца за свобода. Характерни черти на поезията на Христо Ботев са: простотата и съвършенството на художествения изказ, които намират израз и в много точните, често лаконични заглавия, уточняващи или адресата („Майце си”, „До моето първо либе”, „Към брата си”), мястото на действие („В механата”), или пък повода за написването („Делба”, „На прощаване”, „Обесването на Васил Левски”); близостта до фолклора, проявяваща се в предпочитанието на фолклорни образи и мотиви, както в използването на изразни средства и похвати, характерни за народните песни. Всяко Ботево стихотворение изгражда силно идеологизирано пространство – открито и декларативно или скрито и завоалирано в иносказателност поетът се стреми да внуши определени идеи на своя потенциален слушател (читател), идеи, които имат връзка с националнозначимата идея за свобода и независимост.

Могат да се обособят две групи сред основните, повтарящите се образи в поезията на Ботев: едната обединява негативно натоварените (турците, чорбаджиите, лъжепатриотите, поповете, еснафите), а другата – образите, които имат място в ценностната система на главния лирически герой (респективно на самия поет). Става дума за образите на юнака, на майката, която в определени случаи асоциира родината, на родната земя, тъгуваща по загиналите си синове, на Балкана, пеещ хайдушка песен, на либето, на другаря, както и обобщения образ на народа. Що се отнася до основните мотиви, повтарящи се в стихотворенията, сред тях могат да се откроят тези за смъртта и саможертвата в името на родината, за попарената младост и объркаността в душата на лирическия герой вследствие на изгубените нравствени и социални ориентири, за песента (на майката, на родната природа, на жетварките…), за плача (на майката, на народа, на родната земя…), за позора и славата, за любовта към родината и народа, за любовта към либето, за приятелството, за предателството и лъжепатриотизма, за бездействието като своеобразна форма на предателство, за борбата. Различни интерпретации на тези мотиви можем да видим в най-добрите поетически творби на Ботев – „Хаджи Димитър”, „На прощаване”, „До моето първо либе”, „Обесването на Васил Левски”. Лирическият герой в поезията на Христо Ботев определено е от романтически тип.

През Възраждането, когато поставя началото си новата българска литература, отделните литературни направления не следват своето закономерно развитие, познато ни от развоя им в западноевропейската литература и култура. В българска възрожденска литература се смесват чертите на Ренесанса, Просвещението, сантиментализма, романтизма и реализма (поради специфичните исторически особености липсват чертите на класицизма). Но заради особения характер на националноосвободителната борба, намерила художествен израз във възрожденската поезия, като основен тип герой се налага борецът за свобода (хайдутин, четник, революционер), в чийто образ основни са именно романтическите черти.

В ранните творби на Христо Ботев („Майце си”, „Към брата си”) лирическият „аз” е типичен романтически герой неразбран, самотен, объркан. Обзелият го душевен смут се дължи на липсата на точни ценностни критерии. Всичко това противопоставят лирическия герой на средата (ограничена, еснафска). Оттук идва и съкроеното му желание за изповед. Той търси опора в близките си или по-скоро в спомена си за тях („Майце си”, „Към брата си”, „Делба”). В „Делба” се появява нов мотив – желанието за саможертва, което по своему сигнализира за намерения идеал, който да осмисли живота на лирическия герой и да разсее обхваналия го душевен смут. В „До моето първо либе” силни са романтически чери (да си припомним романтическия по своя характер образ на борбата като кършеща клонове буря), но има и нещо друго – проблемът за дълга и любовта е решен не в духа на естетиката на романтизма, а в контекста на националнозначимата идея в момента: дългът към родината, жадуваща своята свобода, стои над всичко, той подчинява на себе си и любовта. Постепенно от объркан, неразбран, самотен и бездействащ, лирическият герой в поезията на Ботев се превръща в действащ – хайдутин („Хайдути”, „Пристанала”), четник („На прощаване”), герой, когото оплакват народът и природата („Хаджи Димитър”, „Обесването на Васил Левски”).

Наред с развитието на централния лирически герой, наблюдаваме развитие и на образа на майката. Този образ постепенно губи своята конкретност и се издига до символ на родната земя, на родината. Но и действащият лирически герой е едно превъплащение на романтическия тип персонаж. Той притежава романтически черти, изключителни качества. Дори и знаменитата картина, представляваща ранения юнак, оплакван от цялата природа („Хаджи Димитър”), е напълно в духа на романтическата естетика. Смъртта е онази фатална граница, обозначаваща финала на човешкия живот. Когато я пресече, човек не само преминава в отвъдното, но и се сбогува завинаги с близките и скъпите на сърцето му хора и неща. Смъртта е трагично събитие. Но в поезията на Христо Ботев тя придобива друг смисъл. Поетът изгражда романтически образ на смъртта. За лирическия герой тя не е страшна, дори е примамлива. Смъртта е „мила усмивка”, а хладният гроб – „сладка почивка”. Тук няма романтическа поза, а дълбоко интимно, изстрадано прозрение. Борбата за свобода е най-важното нещо в съществуването на лирическия герой. Той знае, че поемайки този път, рискува живота си. Но е готов на саможертва, защото тя ще бъде в името на така жадуваната свобода на народа.

Поезията на Христо Ботев интерпретира вечните въпроси на човешкото съществуване – как трябва да живее човек, какъв трябва да бъде смисълът на живота му и кое е най-важното в него, как трябва да решава съдбоносните дилеми, с които се сблъсква… Но всички тези въпроси са осветлени от най-значимата за нацията ни идея в епохата, когато живее и твори Ботев: счупването на робските ни окови и борбата за свобода и независимост на българският народ. Свободата е най-главния и важен нравствен идеал на поета. За него тя е висша ценност, а революцията – единственият път за нейното постигане. Отговорът на въпроса какъв трябва да бъде животът на човека, когато той е част от един робски свят, е в избора на лирическия герой. Стремежът към свобода означава неприемане на робството, поемане по пътя на борбата и готовност за саможертва. Героят напуска родния дом, който заема важно място в неговата ценностна система, за да тръгне по бунтовническия път. Родният дом е свято, интимно място за него. Но той се намира в робското пространство. Лирическият герой има ясното съзнание, че ако остане в родния дом, това означава да приеме робството. Той поема по бунтовническия път, осъзнавайки, че това е единственият начин родината и домът м (като част от нея) да бъдат наистина свободни. Героят е направил своя избор и го следва неотклонно. Той е наясно, че могат да му струват и живота. Но е готов да приеме събата си и да принесе в жертва пред олтара на свободата живота си. За него това е висше самоосъществяване като човек и българин. Изборът, който прави, съвсем не е лек. Като напуска родния си дом, той се разделя с хората, които обича. Не може да не му е мъчно, че се разделя с майка си и либето си. Но той има по-висш дълг от този пред тях. Ето защо ги кара да приемат неговия избор (с много драматизъм в това отношение са изпълнени стихотворенията „На прощаване”, „До моето първо либе”). Изборът на лирическия герой да поеме пътя на борбата и да жертва живота си в името на свободата е дълбоко изстрадан. Бунтовникът не е безчувствен към мъката на близките си. Той знае, че никоя майка не би приела с лекота мисълта, че синът ? ще се пренесе в жертва. Но лирическият герой настоява и изисква най-скъпите му същества – майката и либето, да разберат смисъла на обричането му пред олтара на свободата. Саможертвата му е в името на един висок идеал, осъществяването на който е благо за всички, за целия народ.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

14 + 15 =