Общи теми, идеи и чувства, вложени в предисловията на “История славянобългарска” и “Записки по бълга

През 1862г. Паисий Хилендарски написва “История славянобългарска” , за да покаже на българите , че имат с какво да се гордеят. 122 години по-късно народът ни отново има нужда от някой, който да повдигне националния му дух. С тази задача се заема революционерът Захари Стоянов, който със своите “Записки по българските въстания” показва на българина, че и в новата му история има нещо славно. Както в “История славянобългарска” , така и в “Записки по българските въстания” основните внушения на авторите са разкрити в предисловията. В тях творците се обръщат към читателите, като им споделят причините и трудностите при написването на книгите. И Паисий и Захари Стоянов изграждат своите предисловия, като излагат в тях идеите на Възраждането. Съзнали собственото достойнство на българския народ, те се стремят да повдигнат националното му самочувствие и изказват мъката и гнева си към действителността на своето съвремие. Както предисловието на “История славянобългарска”, така и това на “Записки по българските въстания”, са силно въздействащи, като за това до голяма степен спомага тяхната засилена диалогичност. И Паисий ( “Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български…”) и Захари Стоянов ( “Най-после към вас, братя, прости сиромаси, се обръщам “) се обръщат към читателите с любов и разбиране, показват своята съпричастност и близост с народа, като по този начин печелят доверието му и улесняват налагането на идеите си. “История славянобългарска” и “Записки по българските въстания” са предназначени за широката аудитория и затова са написани на разбираем разговорен език. Изграждайки творбите си по този начин писателите се съобразяват и с изискването към възрожденската литература за простота и разбираемост на езика. Макар и творящи в различни периоди от историята на България- единият преди, а другият- след Освобождението, и Паисий и Захари Стоянов се сблъскват с един и същ проблем- липсата на патриотизъм в българското общество и стремежът за причисляване към другите народности. Авторите изпитват едновременно мъка от ставащото и гняв към тези, “които се срамуват да се нарекат българи”. Паисий Хилендарски е съвременник на масовото “гърчеене” сред българския народ. Болка и възмущение изпитва писателят от факта,че българинът до такава степен е загубил националното си самосъзнание, че дори се отрича от своя произход. Монахът използва реторични въпроси и теза- антитеза, за да укори тези, които се причисляват към гърците: “ Защо се срамуваш да се наречеш българин…?, Или българите не са имали своя държава?” – “ Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя. “. В своето предисловие Паисий ярко застъпва една от основните теми на Възраждането – опозицията “свое – чуждо”. Към отцеругателите, предпочели “чуждото” пред “своето” , монахът е безпощаден, гневен, язвителен. Опитвайки се да намери най-точните квалификации за тези, които се отричат от своя род, творецът разчита на въздействащата сила на обръщенията: “ О, неразумни народе!” , “ …глупави човече” , “безумни”. За да заяви презрението си към тези жалки люде, творецът двукратно използва една смислово маркирана дума (“ влачиш”) : “ и се влачиш по чуждия език”, “хвалиш чуждия език и се влачиш по техния обичай”. Цитираният глагол се обвързва смислено с представата за недостойно поведение и се асоциира с някои от символичните значения на змията- изкушение, предателство, отрова, мрак. След малко повече от 120 години възрожденската тема за опозицията “свое- чуждо” отново е актуална. В своето предисловие Захари Стоянов описва липсата на чист патриотизъм и гневно упреква тези, които предпочитат “чуждото” и забравят “своето”. Изключително силна е болката на писателя от това, че “днес не е епоха за патриотизъм, а за гечимек”. Загиналите герои и техните гробове тънат в забрава ( “ Кажете ми, може ли човек да не кълне, когато над гробовете на Левски, на Бенковски, на Волова, на Икономова, на Коча и пр. е пораснало див бурен”), а техните близки водят жалък и недостоен, изпълнен с мизерия живот (“може ли съвременникът, бил той какъвто и да е, да се не увлича и вълнува, когато единствената сестра на Ст. Караджата подава ръка за позорна проситба? Има ли милост за всеки чувствителен човек, когато старият баща на А. Кънчев умря на пътя, който се погреба без свещеник?…”). Чрез серията от реторични въпроси Захари Стоянов изказва своето презрение към тези, които забравят историята си. Сравнението “като че народът…се е потурчил?” най-ярко показва силното разочарование, но и укора на писателя. С голяма мъка Захари Стоянов констатира, че “патриотизмът е болшав, той е съществувал само при турското владичество”. В епохата след Освобождението няма истински родолюбци, а само лъжепатриоти, като Георги Мидхатпашов, които само за да получат парични суми от българското правителство, си преписват какви ли не заслуги за освобождението на България. Също като Паисий и Захари Стоянов описва стремежа и възхищението на българите към “чуждото”. Разочарован и угнетен от това, че докато гробовете на борците за свобода тънат в забрава, то всички български вестници са облечени в черно “за смъртта на един чуждестранен музикантин”, Захари Стоянов възкликва: “Ех, народ, народ, кога ще да погледнеш на своята изпокъсана черга”. Привилегиите за “чуждите” обаче не спират до тук – на някои от тях се отпускат суми от народното съкровище. Ироничен е авторът, когато разкрива причините за отпускане на 3000лв. годишна пенсия на хаджи Мехмедали – “във време на башибозука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана”. Паисий и Захари Стоянов описват не само отношението на “нашите” към “чуждите”, но и това на останалите народи към нас. Чужденците преиначават фактите в своя полза, завистта и частните им интереси заличават истината. В своята “История славянобългарска” Паисий цитира латинеца Маврут, превел от гръцки кратка история за българските царе, който твърди, че “гърците поради завистта и ненавистта, която имали към българите, не са описали храбрите постъпки и славните дела на българския народ и царе, но накратко е противно писали, както им е удобно, за да не се срамуват, че българите много пъти за ги побеждавали и са вземали от тях данък”. Захари Стоянов също твърди, че авторите на лъжовните източници за българските въстания са “повечето чужденци и заклети врагове на българския народ, умишлено и със злонамерени цели крият истинските причини за нашето народно движение”. Друга тема , разгледана както в “История славянобългарска”, така и в “Записки по българските въстания”, е тази за искреността и милосърдието на простите селяни, контрастиращи на подлостта и коравосърдечието на учените и богатите. Паисий и Захари Стоянов прокарват идеята, че важно е не колко знания или колко пари имаш, а какъв човек си. И тази тема Паисий разглежда през призмата на опозицията “свое”- “чуждо”. В противовес на ироничния план, в който са представени учените гърци (“гръцката мъдрост”, “мъдрите и културни гърци”), се утвърждават качества като милосърдие, гостоприемство, чистосърдечие – емблематични за българските “прости орачи, копачи, овчари… и занаятчии”. За да докаже още по-категорично преимуществото на простотата и добротата пред мъдростта и коравосърдечието , монахът съизмерява българската необразованост и незлобливост с тези на съкрални фигури от Светото Писание: “Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати на добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята. И самият Христос влезе и заживя в дома на простия и бедния Йосиф.” Противно на Паисий Захари Стоянов разглежда тези два типажа хора, като ги намира в българското общество. Почти всички родолюбци, борили се и загинали за свободата на своето отечество, са “прости и обикновени хорица, все от долна ръка”. Писателят обяснява този факт с това, че “както богатството, така и дипломата, които имат за цел охраняването на личността, поробват в същото това време тая личност, която захваща да се грижи само за своята черга, и клони да поддържа съществуващия ред”. Егоизмът и алчността пречат на учените и богатите да пожертват себе си за щастието на другите. Както в “история славянобългарска”, така и тук прозира иронията на автора: “горделиви богаташи и надути учени”. Освен с жертвоготовност, милосърдие и героизъм простият народ се отличава и с искреност: “простите и безкнижовни хора… са най-верните и добросъвестни източници”. И тъй като простотата се превръща в синоним на всички тези положителни човешки качества, в края на своето предисловие Захари Стоянов се обръща към народа : “Не се срамувайте от своята простота”. С цел да постигнат идеалите на Възраждането, а именно да направят българите народ, който се гордее със своята същност и история, Паисий (…както знаят всички други племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от тях знае, разказва и се гордее със своя род и език”) и Захари Стоянов (Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството”) напомнят на читателите важността и смисъла на миналото- в него винаги има велики личности и незабравими събития. Насочвайки вниманието на читателите към тази тема, писателите внушават, че българите не трябва да се срамуват от своята история, защото и в нея има нещо славно. За да приобщят читателите към своето дело и идеи, Паисий и Захари Стоянов споделят и трудностите, които са срещнали при съставянето на своите книги: липсата на запазена документация и надеждни свидетели на събитията са най-важните от тях. И Паисий (“Аз прочетох много и премного книги и много търсих прилежно, но никак не можах да намеря”) и Захари Стоянов (“ако тук там се срещнат някои дебели погрешки, вярвам, че читателите ще погледнат на тях със снизходително око”) приемат възможността за неточности в творбите си, като се надяват да не бъдат упреквани за това. Творците държат на изчерпателността и достоверността на предоставената информация, но главната цел на тяхното творчество е друга- приели идеите на Възраждането и двамата се стремят да събудят националната гордост на народа, като го връщат към героичните моменти от неговото минало. Написвайки “История славянобългарска” и “Записки по българските въстания”, Паисий Хилендарски и Захари Стоянов се превръщат във вечните български учители по родолюбие и национална гордост.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − 14 =