ОБРАЗЪТ НА КАТЕРИНА ОТ „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК”

Една от най-пленителните героини в „Железният светилник” е Султанината дъщеря – Катерина.Тя е носителка на абсолютната духовна свобода , а единственият й закон е законът на любовта. Идеята за твърдостта и отстояването на субективните решения в личния живот намира върхова изява в нейния образ. Тя ще изгради представата за новата личност в патриархалното семейство Глаушеви. Образът на най-малката Султанина дъщеря се преосмисля като абсолютизиране на личното. Тя въплъщава красотата и жизнеността на женската природа, силата на виталната енергия и същевременно духовното и емоционално разкрепостяване на личността, наблюдателността и будността, преодоляването на консервативните морални и нравствени норми. Съдбата й разкрива трагичното изкупление на личната независимост, на свободния емоционален избор. Поведението й въплъщава традиционни черти от женската душевност: сила на страстта и неподвластност на чувствата, жертвена всеотдайност на сърцето, отстояване на собствените природни и човешки права. Катерина от малка расте “непокорна и, кажи го, луда”. Началната поява на Катерина в романа е преосмислена през погледа на рилския монах. При срещата им гостуващият в къщата на Глаушеви монах усеща ”някаква неясна още сила”.И казва: „Боя се за теб и за всички, които ще те срещнат… Запази я, Боже, от грях и да не става оръдие на греха.” т.е. предпази я да не направи компромис, да не се превърне в укротен, поробен и програмиран индивид от колектива и живота. Катерина трябва да остане емблематична личност, избраница. Трябва да бъде спасител на волността, достойнството, другостта, а не техният палач. Рилският монах се смущава и избягва да погледне на сбогуване в „тъмните хубави очи” на Катето. Страхува се да види ужаса от гибелта, която усеща. У Катерина очебийно са се събрали и Дяволът, и Богът, нейното сърце е персонифицирана кръстопътност, то се стреми чрез избор да даде посока на обединените противоположности. Носейки глобалните кръстопътища у себе си (добро и зло, живот и смърт, традиция и бунт), Катерина е максимално жертвен образ и тъкмо чрез себежертвата тя е обречена да постигне умиротворението, изкуплението и подновения космически ритъм. Талевата героиня е тази, която взривява спокойствието в Глаушевия дом: „Катерина не можеше спокойно да понася тишината и мълчанието – като че ли всички в стаята се бяха заклели да мълчат.” Останалите герои носят дъха на примирението, сивотата, мъртвилото, скуката. А Катерина е стихия, която не може да бъде подчинена. Тя е волна като виното, което пие Рафе Клинче, като сестра на вятъра, който ще я приласкае и отведе от битийния друм. Тя е огнена, пробуждаща и зовяща красота, наречена от традицията и разума грешна, защото руши стереотипите, премахва границите, поглежда зад хоризонта. Името Катерина произхожда от гръцки и означава „вечно чиста”. Според критериите на патриархалния канон тя „изневерява” на своето име, но според критериите на живота – не. Тя, абсолютизацията на личното, се движи единствено от позициите на любовта, но не и на егоизма, пръска красота и обич навсякъде около себе си, опитвайки се да примири крайностите, умее да се възхищава като истински естет на хубавото около себе си. Радва се на брат си Лазар и го цени, радва се и боготвори Рафе Клинче, възхищава се на големите бели ръце на рилския монах. Най-малката Султанина дъщеря е неосъщественият език на равновесието в повествованието, обединителката на девическата и женска хубост – в нейния дом и около нея се събират момите: „Катерина Глаушева събираше като матица девойчетата от махалата, които вече се момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да споделят невинните си тайни.” Катерина проблематизира битието, но за разлика от Султана, го проблематизира чрез грях. Самата тя се залага като жертва, като пресечна точка, която включва метаморфозата на предходното, прекрачването и началото на примирените противоположности. Затова и Султана, осъзнавайки “със сърцето си” жертвената участ на дъщеря си, се оказва в лоното на същия кръстопът. За да изкупи греха, Султана застава на ръба на всички противоположности: “Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчината утроба – който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, а не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се…”. Изправена на кръстопътя между живота и смъртта, Султана се мъчи да даде единствена посока на многопосочните възможности: “Борбата започваше отново. С кого – с бога, с дявола, със смъртта. Срещу тях беше само волята на една майка”. И когато кръстопътят е преодолян благодарение на пожертваната Катерина, Султана “пак се изправи на нозе като боец за последната битка”. След смъртта на Катерина “болката й беше все тъй люта, до самото дъно на сърцето й, в една и съща рана, която не бе и престанала да гори, да се облива в кръв, но сега Султана беше по-бодра, по-смела”. Чуждостта на греха е усвоена, дяволът и богът са умиротворени и кръстопътят е отново покой, символ на поетото, подновеното битие. Пожертваната от Султана Катерина е изкуплението на греха, възстановяването на космическия ред. Но самата Катерина е заложила жертвата в началото на своя път, на своя избор. Тя умира не по своя воля, но от смъртта й се ражда нова, друга обединяваща хората радост. След като научава за станалото, Рафе Клинче се запилява някъде, но “като се върна отново, нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови части от иконостаса…“ Рафе Клинче ражда иконостаса, на който “преспанци много се радваха” и който вплита в едно земното и небесното, възторга и болката, живота и смъртта. Катерина се е преродила в образ от иконостаса, в божествената светлина. От апокалипсис кръстопътят е станал отново посока, раждане, градивност. Общност, преодоляла индивидуалните съдби и сляла ги в задружно усилие напред. Не случайно иконостасът (апотеозът на избора и правото на личността) е подарък за сватбата на народния обединител и водач Лазар. Не случайно мъртвата Катерина оживява в погледа и паметта на майка си, когато последната трябва да взема важни решения. Тя е предупреждението да не изневеряваш на себе си, превръща се в морален критерий на Султана, в глас на собствената й съвест. С жизнерадостния си смях, с невъздържаността си Катерина живее във всеки един герой. След нейната смърт всички изведнъж порастват, остаряват и помъдряват. Тя е символът на младостта и жертвеният агнец в името на мъдростта на битието. Любовта между Катерина и Рафе Клинче е ренесансово безгранична и романтична. Не случайно с този толкова популярен мотив „неразделни и след смъртта”, чиито корени откриваме във фолклора, завършва романът. Физическата кончина не разделя Рафе Клинче и Катерина, а ги събира венчани в иконостаса. Любовта и изкуството побеждават консервативното прагматично битие и получават статут на вечност и непреходност. Изведена е категорично идеята, че без обич, без страст и чувство няма изкуство; както и представата, че най-голямото изкуство на този свят е любовта. Така Талевата героиня Катерина е вестител на личното духовно възраждане на човека, на еманципацията на личността спрямо колектива, на правото сам да бъдеш господар на своя живот, тя е срещу старите норми, ограничаващите човека. Образът й извървява пътя от детската наивност през витално-еротичното и достига до сакралното.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

14 − 8 =