Облика на патриархалния свят в Каравеловата повест “Българи от старо време”

Патриархално-родовият свят е свят на затвореност и установеност.Целият живот в него е съсредоточен около семейственото добруване и социално признаване.Авторитетът на старейшинското и мъжкото начало не подлежи на оспорване.Неговата воля и неговите изисквания са воля и норми за всички останали.Доброто име,родовата част, опазването на престижа са висшите морални и нравствени повели,а личните потребности,индивидуалните страсти и копнежи имат значение дотолкова,колкото са съобразени с родовия интерес. Поради своята изолираност и херматизираност патриархалният свят се отличава с консерватизъм,с изоставане в развитието си,с бавна възприемчивост към битийните,духовни и културни промени. Писана далеч от родината,тази Каравелова творба,по подобие на Вазовите “Немили-Недраги”,е пропита от носталгичното пристрастие към родното,от съкровения полъх на българското-отдалечено в пространствените измерения,но притежавано в емеционалните сфери на духа. Разказвачът остава скрит зад събитията и фактите,зад постъпките на героите,а творческото си отношение засвидетелства чрез открояващия се в повестта план на насмешливо-ироничната оценъчност.Образите на участниците в “случващото” се са представени едновременно и като обобщени типажи на времето,и като оригинални индивидуалности,у които исторически и национално валидното съжителства с неповторимо личностно и уникално.Поражда се насмешка и непредубедено ограничаване от по-дребните или по-значими човешки слабости и недостатъци,подложени на критическа ирония и от самия повествувател. Умението в еденичното и индивидуалното да улови типологичното и обществено устойчивото обуславя превръщането на централнити герои в символни носители на особеностите и закономерностите на родовия свят. Експозиционното розгръщане в 1 и 2 глава директно въвежда в света на възкресеното минало,като съсредоточава вниманието върху неговите най-типични и същевременно майсторски индивидуализирани основни представители-Хаджи Генчо и Дядо Либен.И двамата герои пазят и проявяват неговите най-устойчиви характеристики,цялостната му регламентарност,обществената му и поведенческа нормативност.Прониквайки в сферите на видимото и на невидимото,авторът постепенно очертава облика на патриархалния свят.Общественото признание,честовото опазване и йерархическото съблюдаване в това “старо време” са с определящ смисъл. Основите на безусловния публичен авторитет на героя се градят върху няколко показателни “преимущества”:неговия “хаджилък”,”изключителната” му начетеност,ролята му на единствен и несменям във времето учител,уменията му на “голям” оракул”.Думата и желанията на съпруга и бащата на “главата” на семейството не подлежи на оспорване.Студенина,жестокост,егоизъм,незачитане на другите бележат емеционалната атмосфера във вътрешносемеен план.И макар че в Хаджи-Генчовия дом тези патриархални нрави и традиции сякаш са представени в деформираните им крайности,те продължават да носят смисъла на типилогично явлиние за радавия свят. Между мъже и жени,между стари и млади винаги съществува разграничителна ивица.Битовите и обридните традиции са представени в повестта в тяхната отколешна неизменност.Годежните китки,сватовски дарове,подредбата на празничните трапези,дори самото родово договаряне и обвързване следват логиката на установената от векове традиция. Духовната изостаналост,културната недоразвитост,тесният житейски кръгозор са белезите,които последователно обозначават характерологичност в света на “старите българи”. Повестта “Българи от старо време” десетилития напред съхранява духовната си вечност и пази свое битийно и културно простровство.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seventeen − two =