Нравствени и естетически послания в “Декамерон”

Ренесансовата идея за човека, интерпре¬тирана от Данте Алигиери в „Божествена комедия”, намира ново художествено отражение в творчеството на Джовани Бокачо. Авторът на „Де¬камерон” е един от най-интересните творци на Италианския ренесанс. Високият поети¬чен полет на мисълта за свободата на дух и съзнание, характерен за епохата, е при¬земен от реалния поглед на Джовани Бо-качо към живота. Той открива в прозата на човешкия делник реалните стойности на грозното и прекрасното в общественото битие, което неминуемо предопреде¬ля доброто и злото у човека. Не в света на отвъдното, а във всекидневно битовото Бокачо търси хармонията между дух и ма¬терия. Открива контрастното лице на об¬ществения морал. В него има много скрита, потисната страст, която е твърде земна и в своята греховност, и в своето естествено природно право на съществу¬ване. Джовани Бокачо отразява тази двойственост в обществения и човешки морал, като създава „Декамерон” – класически образец на италианската ренесан¬совата действителност . Това е сборник от сто новели, разказани за десет дни от десет различни като индивидуалност интерпретатори. Сред тях преобладават жените. Те са седем на брой, за разлика от мъжете, които са само трима. Това е интересен момент , защото за първи път жената е реабилити¬рана не само като равноправен участник в разказваните събития, но и като автор разказвач. Странни са обстоятелствата, които събират десетимата разказвачи на забавни анекдоти от всекидневието. Те са определени от реален исторически факт -, а именно чумата и последвалите потресаващи съби¬тия за гражданите на Флоренция през 1348 г. За художествени „свидетели” на разказаното в стоте новели на „Декамерон” Бокачо избира най-младите представите¬ли на десет видни аристократични фами¬лии във Флоренция. Те са неговият авторски „глас” чрез, който той разкрива нравствените и естетически послания в своята творба. Превъплътен в начина на мислене на всеки един от тях, авторът разказва увлекателно истината за реалните стойнос¬ти на човешкия живот, твърде често скрити зад маската на фалшив обществен морал. Мисълта за смъртта, неизбежна в да¬дените обстоятелства – чумната епиде¬мия в града, провокира максимална искреност в откровения разказ на седемте девойки и тримата младежи. Те сякаш се наслаждават на последните мигове от живота си. Любуват се на неговите радос¬ти, говорят открито за скритите му наслаждения и то в приятна за тях обстановка . Животът е пъстроцветен и смешен, а това е провокирано от нелепи недоразу¬мения. Водеща тема е любовта. Тя обеди¬нява сюжетното действие на разказаните случки. Писателят има ренесансово отношение към трепетите на сърцето. Любовното чувство е свободно, разкрепостено и всеки има право на него, независимо от мястото, което заема в социалната йерархия на обществото. Да обичаш е духовен дар за човека. Личност¬ните граници на индивидуалното съзнание стават необозрими. Усещане за божествена красота изпълва душата. Човекът е духовно щедър и безкрайно великодушен. По сила се равнява с природата, която го е създала и дарила с любов. Той се докосва до хуманната си същност. В любов-та е цялата истина за личностния потен¬циал на всеки човешки индивид. За да оби¬чаш, трябва да имаш сили да защитиш правото си на любов сред противоречи¬вите и твърде враждебни обстоятелства на живот. За това пледира и Бокачо в сблъсъка между позволено и непозволено в стоте разказани истории на „Декаме¬рон”. От този неосъзнат конфликт между грозно и прекрасно се ражда смехът на автора над нелепото в живота, твърде неумело скрито зад фалшивата, лицемер¬на маска на благоприличието. Общоприе¬тото е жалка преграда за жизнената си¬ла на реалните човешки страсти. Те ви¬наги разрушават изкуствените бариери на фалшивия обществен морал. Искрен, ренесансово откровен е смехът на Бокачо над средновековните „табута” в човешкото съзнание. Всяка забрана е съблазън за греховни помисли. Плътските наслади са в синхрон с изобретателната наход¬чивост на човешката мисъл. В любовта героите на Бокачо са личности. Доказват себе си. Произхождат от всички възможни обществени слоеве. Те са граждани и селяни, търговци и занаятчии . От социалното „дъно” – до светския и църковен елит – всички са представени. До епископите и архиепис¬копите стоят обикновени монаси и мона¬хини. И всички те са подвластни на любовта, греховно изкусени от нейните природни страсти. Жената – монахиня е поставена редом до мъжа. Всички имат право да обичат, ако душите им са окрилени от божествения дар на любовта. Джовани Бокачо не дели своите герои. Всички са равни пред сила¬та на любовта, но са различни В отсто¬яването на обществените права над нея. Тогава се проявява доброто и злото в човешката душа. Сред най-активните за-щитници на любовта, борещи се докрай за нея, са жените. Една от героините на Бокачо – Жизмонда, е дъщеря на княз, но изпитва най-дълбоки чувства към обикновен слуга. Тя доказва с поведението си, че любовта е преди всичко свободен емоционален избор , защото за нея най-важна е повелята на сърцето . Както духът и плътта са равнопоставени, така и между хората ня¬ма съсловни различия и прегради. Пред¬ставите за родова и аристократична чест влизат в противоречие с хармонията на любовта. Законите за човешкото щастие са несъвместими с обществена¬та и социално положение : „Той, казвате вие, бил човек от долен произход, но нима това е недостатък… У всички нас плътта е една и съща… Не бедността, а богатството от¬нема добродетелта на човека.” Ренесансовата идея за доброто и зло¬то като две страни на човешката добро¬детел е интерпретирана в контекста на любовта. Добродетелни са действията на всеки, който защитава правото си на обич. За Бокачо е естествено към любов¬ни наслади да се стремят и живеещите в монашеско усамотение. Даденият от тях обет пред Бога не е добродетелният път към духовно съвър-шенство, а грях и престъпление към естествените пориви на човешката приро¬да. Всяка крайност, макар и мотивираща абсолютна добродетел, е ограничено, дог¬матично разбиране на човешкото право за избор на пълноценен живот. Радостта и щастието, изпитани от любовта, не мо¬гат да бъдат обект на престъплението и наказанието от страна на Църквата. Джовани Бокачо отрича догмата на монашеството чрез смеха на всички съгрешили в разказаните от него исто¬рии за светите отци. Той не забравя и мо¬нахините, като мотивира техния избор . Те са човешки същества от плът и кръв. В греховността на любовна¬та наслада тези Христови невести откриват радостта от живота. Духът се слива с плътта и мисълта прозира исти¬ната за доброто и злото отвъд догмата на църковните повели. По този повод Бокачо пише: „Има много неразумни мъже и жени, които са напълно уверени, че щом ка¬то на главата на девойката поставят бяла превръзка и я облекат в черно расо, тя по¬вече не е жена и не чувства женски желания; сякаш като е станала монахиня, тя се прев¬ръща в камък.” „Декамерон” на Джовани Бокачо е твор¬ба със силно изявен ренесансов дух. Чове¬кът заема централно място в повество¬ванието. Присъства ярко във всяко разказано събитие с неочакван финал. Любовта винаги побеждава, ако достойно е защи¬тено нейното право на съществуване. Но над всички обрати в сюжетната интрига застава смехът на Бокачо – ренесансов, откровен и силен в своята безпощадна критика над фалшивия морал и лицемери¬ето в човешката нравственост. В „Де-камерон” е събран смехът на ренесансо¬ва Италия от XIV в. над средновековното безсилие да се отнеме свободният избор на личността. Бокачо защитава правото на всеки от героите си да бъде верен на доброто и злото в себе си, но да остане човек в святата греховност на плътта и духа, слети в откровения порив на неис¬товото любовно желание.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

seventeen − thirteen =