Носталгичният копнеж в елегиите „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли…”

Димчо Дебелянов е един от най-трагичните поети в българската литература. Творецът със силно изявена „модерна душа” е обречен на безкрайно лутане между свят идеал и скверна действителност. Спасението от всичко лошо се крие в светлия спомен за миналото, за родния дом и неговите уют и спокойствие. Елегиите „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли…” са изпълнени с носталгичен копнеж по родното. Идеалът се крие в представата за дома, но този идеал е неосъществим. Миналото не може да бъде върнато. То е само „бягство от скверната действителност”, спасение от света на разрухата. Но е недостижимо и далечно. А героят е трагичен – толкова близо и толкова далече от своите мечти; изпълнен е само с прекрасни спомени, които не могат да бъдат повторени. Като типичен модернист Димчо Дебелянов е силно отвратен от заобикалящия го свят. Реалността е подложена на разруха, лишена от всякакви основи и в нея няма живот. Поетът не намира своето място в този безморален свят. Има нужда да избяга от тази груба и безприютна действителност. Идеалът, към който се стреми не може да се реализира в тези условия. И Дебелянов го търси в миналото. Детските години на поета са най-хубавите и безгрижните в неговия живот. Детството е онзи период, в който не се замисляш за сложните житейски въпроси. За Дебелянов щастието е скрито в тези най-съкровени спомени. “Тихия двор в белоцветните вишни…” е онова прекрасно пространство на лично усамотение и духовно извисяване. Там е скрит идеалът и завръщането към него е така жадуван: Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне, и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни. Домът се оказва крайната спирка на едно дълго, безрезултатно и безцелно пътуване, донесло само скърби и тъги. Там е святата майка, която винаги е готова да посрещне с отворени обятия любимото дете – да го утеши с „усмивка блага”. Там е и „стаята позната, / последна твоя пристан и заслона”. Достига се и до най-святото. „Старата икона” символизира най-силното оръжие срещу житейските превратности – вярата. Тя е най-съкровеният елемент от картината на родното. И именно в тази прекрасна идилична картина лирическият герой иска да дочака своя „мирен заник” в последните мигове от своя живот. Но на Димчо Дебелянов не му е отредено щастие. Всеки порив за идеал е грубо прекъснат. Всеки опит за щастие – жестоко потушен. Едва възбуден, споменът е възпрян. Идеалът е толкова близък, но и така далечен. Всичко е прекрасно и опияняващо, но лирическият герой много добре знае, че то е невъзможно. Споменът е болезнен. Помниш ли, помниш ли тихия двор шъпот и смях в белоцветните вишни? – Ах, не пробуждайте светлия хор, хорът на ангели в дните предишни – аз съм заключеник в мрачен затвор… Дебелянов е пленен в „мрачен затвор” – едно скверно и позорно място, лишено от всякакви морални опори. Трагичността е изпълнила всеки стих. Всичко е обречено. Щастието е непостижимо, макар и толкова желано. Този светъл спомен остава само един носталгичен копнеж, към когото винаги можеш да се върнеш, но никога да достигнеш. Тук се крие и човешката драма. И когато лирическият герой е на крачка от върховния миг на себеосъществяването всичко изчезва в един единствен миг. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина… …………………………………………………………………….. сън е бил, сън е бил тихия двор, сън са били белоцветните вишни! Оказва се, че този идиличен свят е само една илюзия. Че това е само моментно бягство от грубата, неприветлива реалност. Защото „модерната душа” на Дебелянов е вечно страдаща. Тя е обречена на непрекъснати мъки, на едно постоянно преследване на щастието. И всичко е само „копнеж”, душевен трепет, който изчезва толкова бързо, колкото се и появява. Лирическият герой страда трагически, но това е неговата съдба в модерното време на сложни превратности. Релаността не може да бъде променена, а само изстрадана. Елегиите „Скрити вопли” и „Помниш ли, помниш ли…” са върхови творби в Дебеляновото творчество. Те са огледално изражение на бушуващата „модерна душа”, връзката идеал-реалност. И колкото по-навътре се задълбочаваш в тях, толкова по-голямо е и страданието. Затова и силно емоционалните стихове въздействат така дълбоко върху читателя. Такова е времето, такива са хората.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × 4 =