Никола Вапцаров – “Завод” (АНАЛИЗ)

Прозрял суровия лик на живота и пагубното му въздействие върху човешката душевност, Вапцаров още по-силно вярва в неговото преобразяване. Мъката и страданието, обидата и болката рано или късно прерастват в борбена енергия, пораждат напиращо желание за промяна на настоящето. “Заводът” смазва, но подклажда и зреещия протест, обезличава, но от “хилядите” сърца моделира едно – “неуморно” пулсиращо и безсмъртно. От тази страна на живота заводът носи мрачна символика : Завод. Над него облаци от дим. Народът прост, животът тежък, скучен… Типично Вапцарова лаконичност, изчистена, сурова действителност, пресъздадена пределно пестеливо – само с няколко едри, смели и силни щрихи. Три кратки, прости, безглаголни изречения, извикващи усещане за гнетяща безизходица, за потискаща безкрайна повторяемост на до болка еднакви дни на непосилен, изтощителен труд и мизерия; безперспективност и застиналост във времето и пространството. Като че ли задушаващият “дим” не се издига нагоре, не помръдва, противно на всякаква житейска логика. Вместо да се разсее, той се сгъстява. Напластява се, обвива, задушава, поглъща завода и всички затворени в него. А “синьото небе” остава безкрайно далече. Крясъци, трясък, плющене на “каиши” се сливат в неопределен оглушаващ шум и човек губи представа за пространство и време – дните се изнизват, годините текат и се разтеглят във “вечност”. А натрупаната омраза и суровата персонификация на живота (“озъбено свирепо куче”, “настръхнало вбесено псе”) допълват конкретните тягостни усещания и открояват ясно жестоката антихуманна същност на реалността. В стих. “Завод” поетът представя живота като една жестока действителност, обезличаваща човека, унищожаваща неговия ромнатичен вкус към нещата, задущаваща творческия порив на мислите и действията му. Човекът е в непрекъсната борба с ежедневието, чиито конкретни граници са определени от заводската атмосфера: И трябва да се бориш неуморно, и трябва да си страшно упорит, за да изтръгнеш от зъбите на туй настръхнало вбесено псе парченце хляб. Лирическият герой страда, че в изтощителната борба за насъщния всички забравят “идилиите със синьото небе”. Сам по себе си животът е по-хубав, но неговата красота е недостижима за хората, затворени зад заводските стени : А не далече пролетният вятър люлее ниви, слънцето блести… Човекът не може да диша спокойно в действителността, описана от Вапцаров, защото всеки негов порив към романтиката ще бъде пречупен, наказан. Светът е лошо устроен, той не дава простор на човешките чувства и мисли, потискащ е със социалното неравноправие в него. Нещо повече – за да съществува, човек трябва да извършва непрекъснато изтощителен физически труд, а сред шума и трясъка на машините той е лишен от топлатата на човешкото общуване : Завод. Над него облаци от дим. Атмосферата, в която живее лирическият герой на Вапцаров, е отровена от социални и морални противоречия. Работникът е вечно сред неумолимия, неуморим автоматизъм на машините, под заводските сажди и неговата хуманна чувствителност, жажда за духовен простор отчаяно, но решително отстоява правото на щастие : Напразно! Ти ни учи да се борим – ще снемем ние слънцето при нас. Стихотворението “Завод” е изградено върху двойственото виждане на важни и ценни дадености – заводът е враг и другар, действителността е безизходно безпросветна и същевременно готвеща деня, в който “ще снемем ние слънцето при нас”; работникът се бори само за късче хляб и същевременно за велико социално прераждане. С тази вътрешна развойна диалектика на лирическото понятие пряко е свързано външно изявеното двугласие и многогласие, в което изразът и смисълът изпитват себе си и се развиват по-нататък. Поразително е разнообразието, с което лириката на Вапцаров предизвиква обаждането на другия глас, много са и неговите функции, но очевидно най-здраво го свързва с цялото борческо и търсещо начало. В това свойство на Вапцаровата лирика има нещо твърде близко до риторическата реч. Метафориката (метафоричната употреба на думи и изрази) е значително по-сложна и по-трудна, отколкото обикновено се мисли. Тя е част от общото движение на лирическите понятия. У Вапцаров думите не означават себе си дори когато действат с видимо най-обикноветие си значения. Претърпяват семантични промени, като най-често се раздвояват между собствената си стойност и вторичното им, скрито мислене и значение.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 + ten =