“Ний” – Христо Смирненски

Христо Смирненски възприема от Ботев маниера да превръщаш една идеология в съкровеност, в интимно преживяване. В представите на поета тълпите са носители на най- перспективното, най- надеждното. Денят и нощта са ключовите елементи в основната опозиция в творчеството на Смирненски. Около тези два символни образа се разполагат и основните семантични ( смислови) звена. Едната посока на художественото обобщение- романтичната, е свързана с мечтата за утре- “Да бъде ден”.Основното, което определя поетичния свят на Смирненски,е съотношението – Два свята- единият е излишен”- това е неговото виждане за социалното устройство на света и във връзка с него определя и художествената си задача. В стихотворението “Ний” лирическият герой на Смирненски се изявява не като “аз”, а се слива в “ние”. Той се извисява от гордия трагичен протест на самотната, бунтуваща се личност до единството с другите. Достъпността на творбата се постига както чрез утвърдени в родната традиция образи, така и чрез универсални митологични символи. Пробужда се „гласът” на множеството.Назрява протестът, но той е все още скрит- като изплакано страдание- дълбоко в колективната душевност на отрудените и отчуждени „деца на майката земя”. Смирненски търси първопричината на страданието и болката.Затова се появява и образът на „майката земя”. От космогоничното начало на живота,чиито витални „корени” са в човешката душа, сравнени с „кърмяща гръд” на „майката земя”, започва раждането на силата и слабостта на човешката природа.В художественото пространство на колективната мъка и страдание се вписва и лирическото духовно присъствие на Смирненски .Той е част от колективното множество „ний”: Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмчщата и гръд, и в шеметния кръг на земния си път, жадувайки лъчи,угасваме в тъма – ний бедните деца на майката земя. Контрастът между злото, греховно “днес” и светлото, хармонично “утре” се изгражда чрез опозициите “земя-мащеха – земя-майка”, “лъчи – тъма”, “омраза – любов”, “живот – смърт”. Тук се ражда копнежът по “утре”, но тук се вижда и неговата невъзможност. Важно е да се отбележи, че за постигане на копнежа по светлина и щастие трябва да се преобърне митологичният модел “Сътворение – Съден ден – Апокалипсис”, за да стане “Съден ден – Апокалипсис – Сътворение”. Това е така, защото според християнската представа времето е линейно (има начало – Сътворението, и край – Апокалипсиса), а от двете страни на “отсечката” време (преди Сътворението и след Апокалипсиса) е безвремие, безкрайност, т.е. хаос. Съгласно идеята, която прокарва Христо Смирненски, в душите на хората извира гневът, който ще осъди настоящата действителност (настъпва съдният ден). Гневът, който ще разруши злото “днес” (това е апокалипсисът на несправедливия свят) и ще сътвори светлото бъдеще (мечтаното ново сътворение). Противопоставянето между “утре” и “днес” е изведено и чрез оксиморона “бледи смъртници – родени за живот”. Идеята е същата – за да се освободим от смъртта “днес”, трябва да постигнем “утре”-то. Този оксиморон в текста внушава още, че трябва да оставим цялата си същност в настоящето и да станем нови хора, за да постигнем светлото бъдеще. Идеята за промяна първо в човека е продължена и в “Юноша” (необходимо е човек да премине няколко етапа на себеразвитие, за да се утвърди като строител на собствената си съдба), и в “Стария музикант” (там идеята е, че в човешкото сърце трябва да се роди състраданието). Промяната в самите хора е необходима и за да се унищожи идолопоклонничеството пред “Златний телец” (“Юноша”), защото корените му са именно вътре в човека. Страданието е социално определено: „бедните деца на майката земя”.От виталната сила на кърмящата майчина гръд остава само страданието,очертано чрез дългия път на „умиращата” светлина като отнета жажда за живот в човешките души.Животът „гасне”,светлината „умира” и душата е обгърната от тъма.Безнадежност пронизва съзнанието.Поетичният контраст: „жадувайки лъчи,угасваме в тъма”,изразява експресивната сила на болката, „ослепяваща” с неизразимо страдание сетивата на твореца,слял се с изповедната мъка на лирическото „ний”: Край нас се вие обич,над нас тежи хомот и робския закон на жълтия метал; ний раснем в нищета,ний гаснем сред печал и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот – ний,бледи смъртници-родени за живот. Страданието е вътрешна емоционална същност на обща робска съдба. Душите са изпълнени с печал и страдание.Болката е единствена екзистенциална стойност за тези „бледи смъртници – родени за живот”.Сред тъмната нерадост на умъртвената човешка душевност се ражда трагичната мечта за светлина, за нова, непозната радост от живота. Миражните проблясъци на възраждащата се сила за живот озаряват душите и „океан от огнени вълни” залива съзнанието на множеството: А ний сме океан от огнени вълни, величесвен керван към светли висоти; чрез нашите сърца вселената тупти, живота се крепи на раменете ни, но ний сме океан от стенещи вълни. За да убеди за пореден път хората, че когато са заедно, когато са “ние”, те могат да постигнат светло бъдеще, Христо Смирненски вгражда това “ний” в градацията “стенещи вълни” – “огнени вълни” – “възбунени вълни”. Тази растяща градация разкрива прехода у самите хора и мощта, с която набират своя гняв, роден от техните светли копнежи, защото И ние сме деца на майката земя! Тези думи са израз на копнеж по свободното им изричане в един светъл, чист, красив, хармоничен свят, изграден от “ние”-то, реализиран чрез отрицание и разрушение на непродуктивното зло на стария свят.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one + 15 =