НАЦИОНАЛНИЯТ ИЗБОР „РОБСТВО ИЛИ СВОБОДА” В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ЕЛЕГИЯ” НА ХРИСТО БОТЕВ

Поетичните послания на Ботевата творба „Елегия”, независимо от жанро¬вата насоченост на заглавието, са то¬нално озвучени от трагичната мажорност на овладяна лирична риторика. Тя е вътрешният конфликтен заряд на песен¬ния диалог между лирически герой и на¬род. Робството и свободата са конфликтните полюсни тези в поетичната диалогичност на действието. Изборът на по¬зиция в тази трудна дилема е основна художествена цел на Ботевите лирични послания. Дискусионен е проблемът за робската участ на народа. Лирическият герой отхвърля алтернативните възможности за избор. Той е само един – свобода! Но пътят за нейното извоюване минава през сърцето и душата на стра¬дащия народ. Душата му е обгърната в скръбно мълчание. Болката е по-силна от изповедността на словото. Затова и Ботевият стих търси „път” към смълча¬ната душа на народа. Там – сред нейно¬то тъмно страдание – са отговорите на поставените въпроси: „Кажи ми, кажи, бедний народе, – кой те в таз робска люлка люлее?” Двукратно повторената глаголна фор¬ма „кажи” със своята категорична настоятелност изисква не само отговор, но и скъсява дистанцията между лирически герой и народ. Интимното обръщение „Кажи ми…” създава усещане за непосред¬ствена близост между участниците в диалога. Тяхното присъствие в художес¬твеното пространство на творбата става зримо и физически сетивно почувствано като реалност. Поетичната риторика на директно зададения въпрос: „Кой те в таз робска люлка люлее?”, разкъсва мълчаливата болка на душата и провокира народното съзнание. Отговор няма. Изповедта не се ражда. Страданието се задълбочава, а в него събрана¬та от векове мъка „говори”. Нейният тъ¬мен „глас” звучи в гневната повелителност на Ботевия стих, търсещ виновни¬ците за неизплаканата болка: Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата, или тоз, що толкоз годин ти пее: „Търпи, и ще си спасиш душата”?! Библейски древни са корените на стра¬данието, вечна е мъката за спасението на душата, но тя не донася красивия Рай на свободата и избавлението от робст¬вото. То е вечно и безкрайно като стра¬данието и болката. Усилието за промя¬на се оказва безнадеждно. Всеки глас на протест остава нечут и звукът „умира” сред вековните библейски тегла на народа. Мълчанието е единствено сред¬ство за защита на душата, загубила вя¬ра във възможностите за избавление. Свободата е вечен копнеж, а робството – унизително настояще. Лирическият ге¬рой единствен вярва в духовните сили на народа и риторическите въпроси стават все по-настоятелни: „Той ли, ил някой негов наместник, син на Лойола и брат на Юда, предател верен и жив предвестник на нови тегла за сиромаси, нов кърджалия в нова полуда, кой продал брата, убил баща си?!” Гневният порой на възмущението ражда протеста на поетичния размисъл. В библейския образ на Юда и в дълбоката вяра в непогрешимостта на действията на йезуита Лойола лирическият герой открива универсалните примери за веч¬ната и неизкоренима сила на предател¬ството. В него е първоизточникът на злото. За българина то е „Жив предвестник на нови тегла за сиромаси, / нов кърджалия в нова полуда…” Предателството е провокирано от невъзможността за на¬миране изход от вечната робска участ на народа. Безизходицата ражда страха, който предава тайния копнеж за свобо¬да на душата. Насилието и отцепредателството стават повсеместни: „Кой продал брата, убил баща си?!” Омразата разделя душите и мисълта за свобода „умира”. Остава робството и мълчание¬то на разделените и предадени от свои -души. Безкрайна е народната трагедия. Дълбоко и страшно е мълчанието. И от¬ново, докоснал се до тъмната болка на народната душа, прозвучава риторични¬ят настоятелен въпрос на Ботевия лирически герой: Той ли? – Кажи ми. Мълчи народа! Глухо и страшно гърмят окови, не чуй се от тях глас за свобода: намръщен само с глава топ сочи на сган избрана – рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи. Напластеното от векове мълчание в душата на народа красноречиво „говори” за особен бунт, за безмълвен протест, много по-силен и изразителен от изре¬ченото и извикано на висок глас изповедно слово на мъката и робското унижение. „Говорещото” мълчание на народа е оз¬вучено единствено от „гласа” на робст¬вото: „Глухо и страшно гърмят окови…” Ботев е категоричен. Отново робство и свобода влизат в конфликт. Противопо¬ставени са техните „гласове” – гърмът на оковите и „говорещото” мълчание на душата. „Гласът” на свободата е без¬мълвен, но той „ечи” със страшна сила в смълчаната душа, над която „гърмят” оковите на робството. Външно-реално и вътрешно-духовно стават условни художествени носители на два „гласа”, на две „стихии” – робството и свободата, кон¬трастно очертали сблъсъка между вяра и безнадеждност в душата на българина. Желанието за свобода не е помръкнало, но робското настояще е по-силно от сво¬бодолюбивите пориви на духа. Конфликтът между свобода и робство, носен в душата на българина, ражда „гла¬са” на човешкото достойнство. Той „ог¬лася” мълчанието, болката от унижението е надскочена и българинът посочва виновниците – субективните носители на предателството, представители на обществени прослойки, унизили достойн¬ството на българина. Презрението на на¬рода към предалите го е ясно изразено чрез жестовото действие: „Намръщен са¬мо с глава той сочи”, поел художествената функция на присъда, дошла от тъмна¬та мъка на душата и произнесена от овладения, сдържан гняв на погледа: „нам¬ръщен – сочи на сган избрана – рояк скотове, в сюртуци, в реси и слепци с очи.” Три Категории предатели посочва страдащата душа на българина: „в сюр¬туци, в реси и слепци с очи”. Ботев асоци¬ативно свързва тези образни представи на народното отрицание с обществени¬те функции на държава, църква и просве¬та. Народ и поет взаимно допълват не¬гативните си оценки и категорично от¬хвърлят избраната позиция на робска „лоялност” към потисника на тези три, ясно разграничени обществени прослой¬ки: „в сюртуци, в реси и слепци с очи”, т.е. държава, църква, просвета. Поет, лирически герой и народ имат общ единен избор – свобода на родната земя и на духа. Робството остава за отцеругателите и предателите. Изборът е направен, но свободата е все още да¬леч и единствена реалност е всекидневното страдание. Силно въздействащ е метафоричният образ, въплътил физическата и духовна болка на мъката, пре¬ливаща вече в протест: „Сочи народът, и пот от чело кървав се лее над камък гробен: Кръстът е забит във живо тело, ръжда разяда глозгани кости, смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости! Мъката има експресивен израз като реално физическо страдание. Хиперболата: „пот от чело кървав се лее”, въз¬действа с художествените стойности на фолклорни образни представи: „камък гробен”. Внушена и максимално изразе¬на е трагиката на раздвоената, сякаш разпната от болка душа. Страданието е „гробовно”, почти с митологични стой¬ности. Болката е физическа и сетивно осезаема от дълбоко „погребаната” под мрака на страданието душа.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

one + 1 =