Моята молитва

Стихотворението „Моята молитва” е публикувано в бр. І на вестник „Независимост” от 20.10.1873 г. Предполага се, че идеята за написване е възникнала доста по-рано – едва през 1871 г. Смята се, че реален подтик за създаването на творбата са отпечатаните в същия вестник молитви „Отче наш” и „Верую” , които са били особено популярни във френските и немските вестници. Тези текстове открито и остро изобличават социалното безправие, пародирайки формата на религиозна молитва. Избраната форма – молитва, очертава изповедния характер на творбата и разкрива дълбоко лични вълнения и възгледи. Непримиримостта към социалната среда, към грозното и уродливото в обществения живот, утвърждаването на революцията като единствен път за тотална промяна на света са водещите мотиви, които обединяват „ Моята молитва” с творби като „ Борба” и „ Елегия”. Епиграфът в Ботевата творба и молитвата „ Отче наш” от Библията служат като въведение в диалога между Ботевия Бог и ортодоксалния Бог. Текстът на „Отче наш”, добре познат на възрожденския читател, е проблематизиран и поставен на изпитание във всяка негова смислова част. Убедително е доказана потребността от вяра и упование в една надлична сила – Бог, но от друга страна, текстът се възприема като пародия на установения текст за подобно обръщане към Бога. Напрежението и раздвояването се подсилват и от мотото цитат „Благословен Бог наш…” Непълнотата на фразата, многоточието отварят поле на една недоизказаност, задават напрежение между библейските истини и изстраданата лична позиция на поета. Прякото обръщение в началото на текста маркира типичните за Ботевата поезия диалогичност, призивност, непосредственост на общуването. Позоваването на някакво друго, чуждо слово определено подсказва непрекъснатия разговор, полемиката, която Ботев води с миналото и съвременниците. Оттук произтича и антитезният характер на композицията – както на целия текст, така и на отделните строфи. Образи и чувства са контрастно противопоставени. Характерно за традиционната религиозна молитва е, че тя представлява форма на общуване с Бога, в която човек потвърждава своята преданост към него, моли го да прости греховете му, да му помага и да го закриля. Молитвата е знак за дълбочината на вярата, тя не търпи съмнения и колебания, а очаква безпределна искреност и пълнота в отдаването. В стихотворението са спазени някои от формалните белези на молитвата – съкровеното обръщение, молба за помощ и изброяване на желания и надежди. Но тази молитва няма нищо общо с традиционната. В стихотворението митът за милосърдния бог творец е развенчан и на негово място Ботев издига в култ един нов бог, който създава у човека един нов бог, който воюва за нея – бог на разума и защитник на робите. Вникнал дълбоко в същността на християнската религия, Ботев категорично отхвърля влиянието на църквата като институция, но утвърждава силата на любовта и вярата. В притчите си Христос говори, че човек приема Бога със сърцето, душата и разума си, и че след Бог трябва най-много да обича ближния си. „Сърце”, „душа” и „разум” са трите ключови думи и в текста на Ботевата молитва. Конструкцията „не ти- а ти” е само формално използвана, тя не обозначава противопоставянето на лирическия Аз и истински вярващия човек. Антитезата отрича едно, за да утвърди друго, да разкрие, че най-висш смисъл на човешкия живот е борбата в името на свободата, в името на човека. Всяка строфа до шеста включително има анафорично начало, маркиращо отрицанието „Не ти…”. За отричания Бог лирическият говорител намира многообразие, често груби, ругателни определения („идол на глупците, на лъжците, на безчестните тирани”), за да заклейми социалната неправда, за да изрази категорично бунта си срещу нея. Героят не признава този Бог, който е оставил човека „роб да бъде на земята” и в неволя е зарязал неговите братя сиромаси, кара роба да търпи и да се моли, храни го с надежди голи… Лирическият говорител се обръща към своя Бог – на разума и защитник на робите, с молба да вдъхне вяра и устрем към борба за живот у българите. Както в „Борба”, след като е обобщил и извел универсалния си възглед за същността на света и е достигнал до болезненото съзнание за примирението като нравствено зло и социално престъпление, като израз на страх и робска психика, в „Моята молитва” той смело заявява своята вяра в неизбежността на борбата и разкрива безусловната си обвързаност с нея. Героят иска да се жертва в името на една заветна цел и моли за помощ своя Бог. Поривът към свобода означава не само въоръжена разправа с врага. Ботев се стреми преди всичко към революция на духа, която възкресява човека в роба. Противопоставянето срещу потисничеството във всичките му форми превръща идеята за национално освобождение в идея за абсолютната човешка свобода, с която поетът свързва своето място в живота. Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът. Идеята зе величието на саможертвата непрекъснато звучи в текстовете на Ботев. Както в „Борба”, „До моето първо либе”, „На прощаване”, така и в „Моята молитва” лирическият Аз заявява безрезервната си готовност за себеотдаване. Онова, което определя потребността от духовна подкрепа, е тревогата, че гласът му може да остане нечут: „Не оставяй да изстине/ буйно сърце на чужбина/ и гласът ми да премине/ тихо като през пустиня”. Героят на Ботев, волева натура, притежава мощен, силен глас. Гласът е своеобразен поетически изказ на делото. Няма по-страшна участ за Аза от тази да остане неразбран, нечут, да бъде самотен, обкръжен от пространството на социална и духовна пустиня. „Моята молитва” поставя важни екзистенциални проблеми, тласка към философски обобщения, но притежава и непосредствено революционно въздействие на „морално оръжие” в борбата за национална свобода.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × two =