“Моята молитва”

Ботевият лирически герой е страстна и пламенна натура, неговите вълнения са далеч по-дълбоки от обикновените грижи на съвременниците му, неговият поглед съзира хоризонти, недостъпни за обичайното съзнание. Тревогите му са свързани не самос индивидуалната съдба на човека, а с мисълта за бъдещето на родината и света. В традиционната възрожденска триада личност – народ – родина Ботев внася нравствени корекции, осмисляйки същността на отговорността и търсейки основанията на световната подредба. Неговата поезия проблематизира изглеждащи непоколебими вековни постулати, подлагайки ги на безкомпромисни нравствени питания, за да бъдат отречени те и да бъдат прогласени нови, осенени с революционна идейност и свободолюбив патос. Стихотворението “Моята молитва” е една от най-ярките Ботеви творби, която философски осмисля световната подредба, свързвайки я с основните поетически категории на Ботевото творчество робствто – свобода – борба. Тя подема едно еманципирано разсъждение, анализиращо и разлагащо социалния ред, доказващо неговата несправедливост и жестокост, лъжа и демагогия. Сюжетът за робството, разработен и в други философско – сатирични произведения на Ботев, и в публицистиката му, тук добива изключителна сила. Тиранията е видяна не просто като насилие или чуждо потисничество, а като изначално грешен проект на обществото. Идейната яснота в съзнанието на лирическия говорител му помога да види злото в самата му същност, в истинските му размери и да посочи корените му. Той има отговор на всички въпроси и на робството противопоставя дълбоко промислената визия за свободата като справедливо устройство на света. А борбата е личната му съдба, която го прави съпричастен към великото дело. Оше заглавието експлицира вътрешната полемичност на текста, като всепознатата религиозна молитва е атакувана с определението “моята”. Очевидна е дистанцираността на двете съставки: това не е обичайната молитва, в която се измолва благоволението на божеството и вкоято човекът е в позицията на просещия и слабия. Тази молитва ще каже нещо различно и собствено. Тя не прилича на смирен молитвен монолог, а е самоуверен диалог, в който лирическият субект влиза, чуствайки се равен с Бога, държи сметка за неговите дела. Тази полемичност се поддържа в поетическия текста, разгръщащ антитезата в два типа разбиране за света: О, мой боже, прави боже! не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже- мен в сърцето и в душата… Твърде общото назоваване подсказва, че не религиозни подбуди трябва да се търсят в този бунт. На поетическо унищожение е подложено не божеството и вярата, а духовните устои на застоя, насилието и лъжата. Лирическият глас гневно напада и обвинява “направата” на света, отговаряйки на мълчаливия въпрос какъв е отхвърленият от него Бог. Отричайки него чрез анафорично повтореноето седем пъти “не ти”, той отрича неговото творение. Мъртъв и безчувствен, на него се “кланят…православните скотове”, той е помазал царете, а е “зарязал” сиромасите, приспива човека в покорство до гроб с голи надежди. Във възходяща градация поетическото слово атакува социалната неправда вековния деспотизъм, уродливите обществени явления. Посочени се персонажите – крепители на безправната социална постройка, познати и от други Ботеви творби: духовенството, богатите, техните слуги. На дълбока трансформация са подложени общочовешки културни модели за световъзприятия, базиращи се на вековна традиция. В тях лирическият човек вижда измамно добруване, привиден ред, утопично приспиване на човешката съвест, непроменими условности като религия, битовизъм, патриархални повели. Те не са спасение за човека, а удължават и увеличават гнета. Целият видим свят е оценен като нравствен хаос и безпътица, които подлежат не просто на корекция, а на тотално сгромолясване. Силата на отрицанието е най-голяма в шестата строфа, която изоставя метафоричната образност и демаскира угнетителната същнпст на Бога, наречен идл на “лъжците” и “глупците”, на тираните и душманите. Присъдата на Ботев е унищожителна, в един ред той поставя както поддръжниците на социалните несправедливости, така и техните безропотни жертви. За него няма оневиняване на пасивността и невежеството, чиято отговорност за репродуцирането на робството е съизмерима с тази на самите творци на злото и тиранията. Стигнал до дъното на своето отрицание, лирическият Аз противопоставя на това разума и борческия идеал, призован да промени света. Богът, на когото се моли, няма обективни очертания, а намира основанията си в “сърцето и душата”. Съвестта и борбата – това е неговата опора. Но Ботевата творба не атакува вярата, без вяра човешкото същество е безсилно да се справи с тоталната безнравственост, родена от несвободата, но това е нова вяра, тя е суверенна от върховенството на чужди воли, от религиозната догматичност и от вековните забрани. Силният патос и крайните емоции на Ботевия субект внушават нова световна подредба, чиято логика е противопоставянето: срещу робството – свободата, срещу застоя – борбата, срещу деспотизма – справедливостта, срещу “душманите” – борецът. Ботевата поезия не се интересува от конкретните подробности, това тя оставя за тези, които ще останат след победата и тепърва ще реализират нейните завети. Тя се задоволява с по-важното: очертаването на принципите и основанията. Представата за света в Ботевата поезия в своята премълчаност обаче е значеща. Тя строи нови философски категории за морал, чест , отговорност, основани на нов идеал, на нова хуманна етика. В тях най-важната потребност е свободата, тя е насъщна за гордия и непримиримия човек, тя е законът, по който ще живее колективът. Старият свят е сринат от стихиите на борбата с революционната увереност, че новият ще бъде справедлив и добър, свят на благоденствие и духовна чистота. Понятието на лирическия човек за другия, новия свят , в персоналното му битие е борбата за свобода, превърната в нравствена необходимост. Живото и активното отношение към света формира тип поведение, нетърпимо към робството и тиранията. По този начин вместо детайлизиран постройка на света лирическият Аз вижда революцията и смъртта в нея. Но в творчеството на Ботев смъртта е философско понятие, заредено с идеологически и социални значения. За него няма друго бъдеще, за разлика от бъдещето на народа и човека, защото смъртта е цената ма свободата. Тя е чакана, желана, тя е смъртта-живот. Така е и в “Моята молитва” – лирическия субект не подлага на съмнение своето участие във въставането на “роба”, надеждата му е за достойна смърт: “ в редовете на борбата/ да си найда и аз гробът!”. Последната строфа на стихотворението обогатява творбата с надмогването на физически тленното измерение на човешката личност. Най-ужасната участ за лирическия субект би била тази, да остане гласът му нечут, да бъде неразбран и забравен. Доколкото този глас призовава към борба и революция, липсата на ответност е равносилно на погиване на идеала. Ботевата творба е ангажирана с разсъждения за пътя на човечеството. Идейната яснота на лирическия Аз му дава висотата на превърне своята молитва от интимен речев жест в могъщ разговор със съвестта на света, да изрази философските си обобщения за лична и колективна съдба, за бъдешето на човечеството.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten − three =