Мотивът за прераждането в разказа “Шибил”

Разказът “Шибил” е поместен в цикъла разкази “Старопланински легенди”, издаден в самостоятелно издание през 1927г. В него са залегнали мотиви от народни песни и легенди, които се разпространяват в родния край на Йордан Йовков – жеравненския. Чрез прототипите, които използва от тези предания, авторът показва своята идеалистична гледна точка за човешката природа, за взаимоотношенията между хората, за смисъла на човешкия живот, за възможността на човека да се прероди – от своята грешна природа да възвърне изконния си човешки духовен облик. Разказът неслучайно е поставен от автора на първо място в сборника – той се явява своеобразна експозиционна рамка, тъй като чрез образа на централния персонаж Шибил, писателят поставя основния въпрос за човешката същност и възможността при определени условия на живота да се прероди/промени в положителна посока. Така този проблем става основополагащ за писателя в целия разказен цикъл. Човекът, когото Йовков използва за протип на своя герой, е Шибилоглу Мустафа – зъл хайдутин, човек, който си присвоява чуждото богатство за свои нужди.Такъв е в началото Шибил – той причаква и граби хората, които се изпречват на пътя му – /цитирай – не разпознава доброто от злото!/. Йовков го пречупва през своето идеалистично виждане и го превръща в положителен герой. / Защо ползва прототипи и реални събития? – близост до живота, истиннност, достоверност, поука от случилите се неща в миналото с хората, които са валидни за човека от Йовковото време, а и днес – в това се изразява срещата с миналото,неговите хора и легендите/ Защо го превръща в положителен герой? – човекът и светът са показани не такива, каквито са, а такива, каквито му се иска на писателя хуманист да бъдат – красиви – вътрешно и външно, добри, човеколюбиви, хармонични – Човеци с главно Ч./ Разказът започва с ретроспекция, връщаща към миналото на Шибил и срещата му с жената, която впоследствие ще промени из основи живота му. Неочакваното минаване на Рада и нейните приятелки през гората е изненада за хайдутите. За последните, младите дами са просто лесна плячка. В суматохата, която се създава, и в уплахата на жените, само една от тях не се страхува, стои гордо и наблюдава спокойно случващото се. Дори се осмелява да държи сметка на тези кръвожадни мъже. /Цитирай поговорката за циганина! – През дол бяга, цълвул стяга/ Йовков подробно я описва: „…една жена стоеше още на пътя, млада, хубава. И как беше пременена! Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти. А на шията и тежки нанизи, ред едри алтъни, ред рубета и махмудии…” – /пищното и облекло не подчертава социалният и произход, а женствеността и, усета и за красота, за да породи любовта, изкушението, мъжкото любопитство; не подчертава дистанцията между Шибил и нея./ По този начин Йовков представя Рада в цялото й величие, иска и ние – читателите да я видим през очите на хайдутите, и най-вече през Шибиловите /как става това? – през очите на влюбващия се мъж, който тепърва открива хубостта – проглеждането става бавно – за два-три месеца, а не е еднократен и безвъзвратен акт – така е и с хората в реалностите на живота. Така ние усещаме учудването на главния герой от прямотата, смелостта, находчивостта… на момата./ Любовта и възхищението, което Шибил изпитва след срещата си с нея го променят – бавно, но категорично, той безвъзвратно ще узрее за решението да се върне в света на нормалните хора, да заживее като тях в света на привързаността към дом, семейство и жена. Смелостта, с която тя говори, красотата и нейната самоувереност учудват Шибил и го карат да се влюби в нея. Сякаш в съзвучие/сихрон с чувствата на героя, гората започва да се разкрасява и съживява за нов живот, както се разкрасява и съживява душата на Шибил под влияние на новото и непознато досега чувство. С времето героят запова да мисли само за едно – за Рада. Хайдушките му нрави се променят, той вече не граби, а започва да изпраща подаръци на своята любима / така богатството, което е натрупал през годините на злост и грабеж, вече има своята стойност – то не лежи скрито в пещерите, а се използва, за да прави живота на хората по-уреден, по-смислен/. За него златото и парите вече са нещо повече от богатство, те са начин да се спечели Рада, а оттам и благоговението на нейния баща и на бея. Тази му любов го отдалечава от хайдушкото му минало, отчуждава го от досегашната му грабителска същност, заслепявала го години наред. Сега той се отчждава от своите и не забелязва неодобрението /възмущението/ на хората си, които решават да го напуснат: ”Не го убиха, но избягаха както се бяга от чумав”. Тази случка се явява повратен момент в разказа. Вече нищо не задържа Шибил в планината – мисълта му вече изцяло е насочена към любимата. По поздравите, които получава от Рада, героят предчувства, че и тя не е безразлична към него. При една от срещите на младия момък с търговците, той получава дарове, които стоплят душата му. Това са знаци, затова че Рада го вика /червения карамфил – символ на обичта, на любовната клетва зо вярност/ и че беят му е прощава досегашните провинения /броеницата, като символ на прошката за безчинствата, вършени досега от Шибил/. Даровете са червен карамфил, знак за любовта на момата и готовността на нейния баща да му я даде за невеста. Кехлибарена броеница показва, че беят му прощава. От този момент нататък героят на Йовков се носи на крилете на любовта – той е заслепен и въпреки че съзнава, че може би срещата му с Рада в селото ще е край на досегашния му живота, той тръгва към селото, към Рада и нейната любов. Хайдушкият живот вече му тежи, убива го, както камъка, на който е спял, а сега му се вижда вече твърд. И той тръгва. Със слизането му от планината започва и края на живота на Шибил, и началото на живота на оня Мустафа, която родната му майка познава, но отдавна е загубила в хайдушките планински усои. Авторът вече не описва красивите пролетни картини, а сякаш като предвестник на трагичния край на тази любовна история и природата започва да вехне. С всеки един ред читателят съзнава, че Мустафа е обречен. Това проличава най-ясно в думите на майка му, когато той се прибира и сваля от себе си непотребния товар на хайдушките одежди: “Мустафа, от три дни сеймените на кърсердаря леят куршуми и точат ножовете си; опитват ги с пръст да видят дали са остри, косъм да спуснат върху тях, косъма ще разсекат. И сучат мустаците си и гледат към нас…Мустафа, нещо лошо има да стане.” От този момент вече е съвсем сигурно, че съдбата на Мустафа е решена – за съжаление неговата любима разбира прекалено късно за намеренията на своя баща. Срещата е неизбежна и само един може да предотврати трагедията – беят. Но в последния момент, докато беят се възхищава на красотата на Шибил, на неговото величие, неизбежното вече се е случило – Шибил е мъртъв, а до него лежи и дъщерята на Велико кехая – мъртва, безжизнена. Така пряк виновник за неговата смърт става не друг, а самият баща на Рада – Велико кехая, който в криваразбрания си стремеж да не даде дъщеря си на лошия човек, на циганина, на пройдохата, обрича на смърт своята собствена дъщеря. Наказани са трима, а не един. А виновни стават не един, а двама души – Шибил, заради своето престъпно минало, и бащата, българинът /не представителят на омразния поробител/, който в стремежа си да накаже лошия, наказва променилия се човек, воден от старата максима, че вълкът козината си мени, но нрава не. Йовков майсторски показва чувствата на героя преди смъртта му, дори само чрез отношението/поведението към двата предмета (броеницата и карамфилът) – знаците, получени от търговците. /„Накъса броеницата, но карамфила не хвърли…”./ Дори и в този трагичен момент Йовков успява да покаже силата на любовта, чрез карамфила – „Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът” – знакът, доказващ любовта на Рада към Шибил и тяхната неразделна връзка в живота и смъртта. А броеницата, знак за невярната човешка прошка е скасана, унищожена, захвърлена презрително. Така в разказа читателят наблюдава два основни процеса – единият на връщането към човешкото, а другият на отдалечаване от него. Който не е склонен да прости греха на другия, е обречен сам да стори грях към божественото, към човешкото в себе си. В разказа „Шибил” се открива силата на любовта. Това е може би единствената положителна сила, която би могла да стопли душата на един кръвожаден, жесток хайдутин. Любовта – това е силата, което може да върне човешкото от уродливия образ на жадния за кръв, мъст и пари звяр. В повествователната творба на Йордан Йовков „Шибил” ние откриваме силата й, преобразяващата и сила, облагородяващата и сила. Тя е толкова силна, че успява да накара човешкото да проговори в този загубил човешкото в себе си звяр, да стане той добър, да преоткрие отново човешкото в себе си. Именно любовта го спира да краде и убива, кара го да започне да дава, да бъде щедър и благороден, кара го да се откаже от своето убежище – планината. Така читателят открива великото тайнство на прераждането под магията на истинската обич, да усети обичта към другия като енергия по-силна от смъртта. Така любовта побеждава не само греха, но и смъртта и разказът остава в читателското съзнание с внушението, че дори и в смъртта любовта остава силна, жива, облагородяваща човешкото у човека. А това е показано по най-добрия и въздействащ начин от големия човек, хуманист и майстор на художественото слово – Йордан Йовков.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen − nine =