Мотивът за песента в „До моето първо либе”

В традиционните напеви на песента Ботев вплита своите поетични послания към духа на родината, приела образа на либето – първата обич. Фолклорната традиция присъства в художественото пространство на стихотворението „До моето първо либе” с изконния образ на любовта. Той е едновременно въплатен интимен порив и реално човешко присъствие. Песента е изповедна художествена форма, изплакваща препетите на сърцето на обобщение колективен образ на народния певец – фолклорен лирически герой на народното творчество. Любовта в народната песен е начало на голямо, дълбоко стаено интимно страдание. То изпълва и песенното пространство на Ботевата творба „До моето първо либе”, но поетичните послания са с нови художествени стойности. Любовта излиза извън рамката на бита и интимната несподеленост на чувството е провокирана от непостигната по – висока цел – свободата на родината. Любовта към свободното бъдеще на родна земя и либе е първият и най – светъл трепет за сърцето и душата на Ботевия лирически герой. Неговата първа и най – голяма любов е свободата на отечеството, затова и протестът срещу интимните очаквания на либето е категорично заявен: Остави таз песен любовна не вливай ми в сърце отрова – млад съм аз, но младост не помня, пък и да я помня, не ровя туй, що съм азе намразил и пред тебе с крака погазил. Традиционните фолклорни стойности на любовта са „отрова” за новото национално съзнание на Ботевия лирически „азе”. Той ги отхвърля, разграничава се от преживяванията на традиционния фолклорен герой – певец на стародавните изповеди на сърцето. Нова песен звучи в душата на Ботевия лирически герой. Повелителността на глаголната форма „Остави!” категорично разграничава позициите на фолклор и поет, респективно на лирически АЗ. Отрицанието: „не вливай ми в сърце отрова”, допълва новата поетична визия за любовта, чертаеща нов образ на човешкия интимен тапет. Неговото песенно извайване започва от страданието, от раздялата с традициите, на които остава жярна любимата” Забрави туи време, ‘га плачех за поглед мил и за въздишка” роб бях тогаз – вериги влачех, та за една твоя усмивка, безумен аз света презирах и чувства си в калта увирах! Между малкия интимен свят на споделяното чувство и необятната вселена на националната любов към свободата и родината Ботевото изповедно аз избира свободното бъдеще на всички страдащи на родна земя, включително и на любимата. Между любовта на роба и обичта на свободния застава страданието на народа. То е мъчителен стон, отекнал дълбоко в сърцето на лирическия герой, който дочува националния вопъл за свобода на страдащата народна душа. Обичта към този народ и състраданието към неговата болка променят съзнанието на изповядващия се поетичен аз. Неговата душа е в съзвучен синхрон със скръбта „дълбока” на всенародната робска съдба. Тя изпълва духа с протест, но и с първичните страсти на омразата. Душа и сърце изплакват своята болка: Забрави ти онез полуди, В тез гърди веч любов не грее И не можеш я ти събуди Там, де скръб дълбока владее, Де сичко е с рани покрито, И сърце зло в злоба обвито! Първите стихове на втората и трета строфа носят повелителността на протеста, изразен с дълбоко стаената мъка на глаголната форма „Забрави…” „Забрави туй време, ‘га плачех…”, „Забрави ти онез полуди…” „Лудостта” на роба да изповядва интимната тайна на сърцето във време на робство, страдание и несвобода задълбочава усещането на лирическия герой за вечно „робство” на сърцето. Няма любов и щастие за унизения и оскърбения. Това е „робска” обич – малка и недостатъчна за духа на Ботевия лирически герой. Неговата душа е владение на скръбта: „там , де скръб дълбока владее,/де сичко е с рани покрито…” от това тъмно пространство на духа, на неизплакано народно страдание се ражда песента на мъката , песента на болката. Нейният глас търси гласа на любимата, все още далечен и чужд, несъпричастен с трагичните изповеди на сърцето, за които говори песенният стих на Ботев: Ти имаш глас чуден – млада си, но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси? За тоз глас ми копней душата, и там тегли сърце ранено, там де е се с кърви облено! Лирическото съзнание на поетичния аз дочува песенния глас на планината и на гората, въплатил в горестния си протяжен вик плача на родната земя и на сиромаси. Към земята на страданието и към вопъла на народната душа е устремено „сърце ранено”. Там, дето плачът е „песен” и болката – трагична обич на сърцето е истинското духовно пространство на любовта към родината и нейното свободно бъдеще. Единствено този любовен „глас” носи в сърцето си и дочува от разбуненото си от противоречиви чувства съзнание поетичен аз на Ботевата лирика. Той „пее” в неговата душа с вековните „бури” на протеста, останали нечути от любимата, макар и дълго звучали в приказките на „стари времена” и песните за „нови теглила”: О, махни тез думи отровни! Чуй как стене гора и шума, Чуй как ечат гори вековни, Как нареждат дума по дума – Приказки за стари времена И песни за нови теглила! Времената се сливат. Стават изначални. Традиция и настояще „запяват” с „гласа” на страданието, песенно изплакало страдалческия образ на родината. Нейната участ изгаря с мъка сърцето на героя. Робството е вечно. Времето на болка и страдание – безкрайно. „Дума по дума” словото на поет и традиция страшни приказки реди, но техният песенен „глас” не докосва сърцето на любимата. То остава затворено в тясното пространство на човешкото интимно изживяване на любовта. Душата и не е „огласена” от песента на бунта, на горестната любов към свободата на родината. Повелителните интонации на Ботевият стих настояват за съчувствие и съпричастност към новата „песен” на протеста и страданието: Запей и ти песен такава, Запей ми, девойко, на жалост, Запей как брат брата продава, Как гинат сили и младост, Как плаче сирота вдовица И как теглят без дом дечица! Трикратната глаголна анафора: „Запей…”, очертава художествено пространство на нов песенен диалог между либе и лирически герой. Познатата Ботева риторика, характерна за овладяната трагичност на песенните му изповеди, зазвучава с тристепенно градираната възходяща скала на експресивно въздействащото въпросително местоимение „как”. То провокира съзнанието на любимата: „как гинат сили и младост,/как плаче сирота вдовица/ и как теглят без дом дечица!” Ботевата риторика изисква избор и действие, а не отговор. Той ясно отзвучава в народното песенно съзнание като сиротен плач на вдовица, долавя се и в страданието на бездомни дечица. Това е традиционният „глас” на мъката и болката. Гневният порой на Ботевият лирически протест изисква друга „песен”, друга любов да разтърси любимата и нейният „глас” да огласи тъмното пространство на страдащата всенародна душа – „там, де земя гърми и тътне/ от викове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни…”. Друг избор няма. Това е песента на сърцето, познало жертвения път към свободата. Затова и мигът на националният избор или на трагичната раздяла между либе и лирически герой в името на свободата е настъпил” Запей, или млъкни, махни се! Сърце ми веч трепти – ще хвръкне, Ще хвръкне, изгоро, свести се! Там, де земя гърми и тътне От викове страшни и злобни И предсмъртни песни надгробни… Духът лети отвъд емоционалният предел на страданието. Докосва се за миг до смъртта. Усеща страшния и дъх. И в нейното жертвено предихание открива сили за нов бунт и за нова битка. Голямата страстна любов към отечеството и неговата свобода надмогва и побеждава страха от смъртта. Лирическият герой „чува” нейната страшна буря в душата си. Тя отнема човешки живот, за да дари със свобода цял народ. Жертвена и свята е предсмъртната любовна песен към родината, изповядана пред страшното лице на смъртта. Любов и смърт се срещат. От техния страшен допир се ражда красиво пожеланата свобода. В халюциативните мигове на раздялата с живота любов и смърт приемат образа на любимата. Песенният глас на жертвената обич обгръща лирическото съзнание на поетичния аз. Той чува „гласа” на предсмъртната „буря” , която „кърши клонове” в душата му. Библейският образ на венеца: „буря кърши клонове, а сабля ги свива на венец”, сакрализира действията на героя. Националният избор е осветен от красивата усмивка на либето, извикала образа на жертвената смърт: „и смъртта и там мила усмивка, а хладен гроб сладка почивка!” Духът лети към светлото бъдеще на родината, идентично единствено със свободата на род и родна земя. За поет и лирически герой друго бъдеще не съществува. Духовното пространство на свободата е красивото поетично битие на Ботевите лирични произведения, в които любов и смърт, жертва и подвиг се сливат. Техните песенни гласове звучат във финалните стихове на Ботевата творба „До моето първо либе”: Ах, тез песни и таз усмивка Кой глас ще ми викне, запее? Кървава да вдигна напивка, От коя и любов немее, Пък тогаз и сам ще запея Що любя и що милея… Все още песента на свободата самотно оглася само душата на поета, но вярата в новите стойности на любовта изпълва националното съзнание на лирическия герой с предчувствие за героична жертвена смърт, „от коя и любов немее”. Нейният „глас” е над всичко,оглася сърце и душа, издига се високо над робското настояще на народ и родина.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eighteen − six =