Мотивът за носталгията по миналото в “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли…” на Димчо Дебелянов

“Колко нещастен, самотен и неразбран се чувствам в живота си и колко добре би било, ако можех да се върна там, в миналото си, когато бях дете и светът беше толкова топъл и прекрасен”- това е краткото съдържание на стихотворенията написани от една категория поети, които пишат въпреки историческото време, художествените направления и школи. Поетът Димчо Дебелянов спада към тази група. Доказателство за това са неговите стихотворения “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли…”, в които присъства този мотив. Мотивите и конфликтите в “Скрити вопли” и “Помниш ли, помниш ли..” са едни и същи. Това ни позволява да мислим, че имат една и съща тема и затова можем да ги разглеждаме заедно. Конфликтът в двете творби на Дебелянов е породен от отделилия се от близките си човек, който е изпаднал в състояние на загубена принадлежност. Липсата на близост кара героя да се завръща към спомена за родния дом и прекрасните мигове прекарани там. Свободата сред другите се превръща в самота, в затвор “, където жалби далечни и спомени лишни” само проблясват. Мотивът за чуждостта и мотивът за обречеността на копнежа по завръщането се преплитат в думите “печален странник”. Авторът използва това словосъчетание, аз да опише душевното състояние на своя герой. В тихата печал Дебелянов открива участта на откъсналия се от жизнената си среда човек. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина! Родното място и широкия враждебен свят са двата образа, които присъстват силно и в двете произведения. В тях бащината къща “притежава” най-светлите и емоционално наситени символи. Изразът “последна пристан и заслон” се противопоставя на житейската буря и мрачния затвор. Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне… ах, не проблясвайте в моя затвор жалби далечни и спомени лишни…. “Мрачният затвор” и липсата на “без утрешни дни” са авторови вариации на носталгията. Родовият свят се оказва тесен за търсещия себе си човек. Емоционалната основа на нашия живот остава винаги, независимо от това дали го осмиваме като стара и отесняла дреха или непрекъснато живеем с излишни копнежи за едно невъзможно завръщане. Тази основа е нашият живот и без нея едва ли можем да се чувстваме хора. Един от най-важните човешки принципи е принадлежността към бащината къща, към “тихия двор с белоцветните вишни”.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 2 =