Мотивът за невъзможното завръщане в елегията „Да се завърнеш в бащината къща” – Димчо Дебелянов

В своите произведения символистът Димчо Дебелянов разглежда идеята за двойствеността на битието и конфликта между двата свята – реалния (града, пустинята, тъмницата, греховната бездна, настоящето) и идеалния свят (тишината, светлината, цялостта, покоят, небето, миналото, бъдещето). Той поставя човека на границата на двата свята. Неговата душа се е смирила пред невъзможността да достигне идеалния свят. Тя е пленена в тъмницата на действителността. Идеалният свят може да проблесне за миг в спомените, сънищата, мечтите, но накрая човек се връща отново към действителността. Идеалното може да се достигне само чрез смъртта. Този конфликт е в основата и на елегията „Да се завърнеш в бащината къща”. Бащината къща е свещено място. Тя е пространството, където израстваш и се чувстваш сигурен и защитен. Но рано или късно всеки потегля по своя път и идва време да напусне домашното огнище и сам да се справя с живота. Тогава настъпват и моментите на самота и несигурност, а заедно с тях е непреодолимото желание за завръщане в бащиния дом. Лирическият герой в „Да се завърнеш в бащината къща” мислено си представя своето завръщане в родния дом. Това е неговото бягство от суровата действителност. Завръщането е представено като невъзможно. Желанието на Аз-а е толкова силно, че се превръща в мечта, блян. Той се чувства като „печален странник”, за когото всичко вече е изгубено, и който е извървял своя път. Единственото, което може да го зарадва, е само завръщането в родния дом. Елегията на Димчо Дебелянов започва с желанието „да се завърнеш в бащината къща”. То е представено обаче условно, възприема се само като една мечта, а не като реалност. Неслучайно завръщането е описано, „когато вечерта смирено гасне”. Сякаш с отминаването на деня всички проблеми отминават и се забравят. Вечерта е време за отмора, почивка. Тя приласкава в тихите си пазви на спокойствието и тишината. Дори, когато смяташ, че дните ти са безутешни, можеш да захвърлиш „черната умора”, защото знаеш, че има едно място, където винаги ще можеш да се завърнеш. Родният дом, който се свързва с началото на живота, тук едновременно с това става символ и на края му. Това прави завръщането още по-желано, защото начинът да достигнеш така бленувания идеал – нирваната е смъртта. Въведен е мотивът за блудния син. След дълги години скиталчество, той се завръща в бащината къща и изпитва вина, че е напуснал дома си. Но, от друга страна плахостта му изразява почит към родното, защото бащиния дом е място на хармония, спокойствие, утеха. Мечтаейки да се завърне там в миналото, героят си спомня всичко, което му е давало чувство на защита и обич. Бащината къща, майката, прагът, стаята позната, иконата – това са символите на дома, на топлината, на семейството, на истински стойностното. Създава се връзка между иконата и майката. Така образът на „старата” се сакрализира. Лирическият Аз си представя майката на прага, на границата между двете пространства – родното и чуждото, но и между живота и смъртта. Макар и „безсилно”, найното „рамо” дава най-голяма подкрепа. Дори и годините да са оставили вече своя отпечатък върху нея, майката си остава единственият човек, пред когото можем да излеем болката, таена с години, защото е изповедник на душата и ще те разбере. Обръщението „мамо, мамо…” е израз на желание за връщане назад – към детството, когато можеш да се сгушиш в топлата прегръдка на майката. Героят смирено влиза в „стаята позната”. Тя се явява „последна… пристан”, защото, ако човек може да избира къде да приключи своя земен път, то несъмнено това е домът. След всичко, което е осъзнал в живота си, героят се завръща у дома, за да дочака своя „мирен заник”. В края на дните си той се нуждае от мир, който е имал само в своето детство. Неговите „скритите вопли” са наистина печални, защото е невъзможно желанията му да се превърнат в реалност. Героят е загубил даденото му и е невъзможно да си го върне, но поне спомените му помагат да намали скръбта си. Последните два стиха на творбата изместват бляна и връщат героя към действителността. Той осъзнава, че завръщането в бащината къща е само негова мечта и че реалността е друга – сурова, нежелана, неидеална. Елегията „Да се завърнеш в бащината къща” на Димчо Дебелянов е израз на конфликта реален-идеален свят. Тя утвърждава символистичната традиция за невъзможността да се достигне идеалното и примирението с този факт. Миналото (детството) и бъдещето („мирен заник”) се свързват с бащиния дом, към който Аз-а се стреми, но все пак той остава затворник в тъмницата на настоящето.

loading...

One Response to Мотивът за невъзможното завръщане в елегията „Да се завърнеш в бащината къща” – Димчо Дебелянов

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

16 − sixteen =