Мотивът за „лудостта” в разказа „През чумавото” от Йордан Йовков

Често в разказите си Йовков поставя своите герои пред изпитания, които имат за цел да извадят на бял свят най-добрите им качества. Така и в „През чумавото” авторът на „Старопланински легенди”изгражда един свят, изпълнен със страх от смъртта, където вярата на хората е разколебана от липсата на Божа намеса, която да спре заразата. Точно в такова време се проявява най-силно чудатата виталност на Йовковите герои, които се борят с отчаянието с помощта на празненства и веселие. Този непрекъснат стремеж към щастие и хармония се отличава най-ярко в способността на хората да обичат безрезервно и всеотдайно, когато близостта е немислима, а любовта е „лудост”. Чумата е бедствие, което не прощава на никого. Тя предизвиква страх, ужас, паника и безумие у всеки. Йовков избира именно тази напаст за заден план на своя разказ, за да подчертае изключителността на героите си. Определяйки времето като „нездраво” и „задушно” и напластявайки описанията с призрачни и страшни детайли, авторът ни въвежда директно в изпълнената с мъка и безнадеждност действителност. Тук селяните живеят в страх от чумата, страх, който „помътваше разума”. Този израз и фактът, че те се обръщат към магиите, търсейки защита и опора, говорят за силното им отчаяние и обезвереност. Господ не им е помогнал досега и те нямат сили да продължат да вярват с предишната твърдост. Освен това в епиграфа на творбата е загатната изначалната греховност на човека, който чувства, че е заслужил Божието наказание. От това следва, че селянинът се страхува преди всичко от гнева на Всевишния. Уплашен до такава степен, че да тръгне да търси опори в невидимото, „малкият” човек в един момент изоставя и тях като несигурно упование и се обръща към реални истини, към изпробвани радости. Така старците решават да помолят за помощ и съвет хаджи Драган, който със своето богатство и авторитет вдъхва респект у всеки. Това, че чорбаджията е различен от обичайното – не е сприхав, а ги приема гостоприемно в дома си – контрастира с всеобщото мрачно настроение и придава чудатост на образа на хаджи Драган. Обявявайки сватбата на Тиха с Люцкановия син, той силно смущава наплашените души на селяните, но успява и да пробуди надеждата, че всичко ще се нареди постарому. Този древен празничен ритуал създава усещането за хармония и щастие, но преди всичко – за възобновяване на живота. Макар и да настъпва всеобщо облекчение, неизбежен остава въпросът: „Луд ли е хаджи Драган да започва сватба?” Мотивът за „лудостта” в разказа се разширява постепенно. Изразите „луди хора”, „играеха като луди”, „небивала сватба”, „лудешко веселие” създават усещането за нещо анормално, за безумие, което е обхванало цялото село. Тази виталност, която изведнъж започват да проявяват селяните, е висша форма на жажда за живот, на стремеж да забравят страданието и да заживеят отново хармонично и спокойно. Успокоението обаче е краткотрайно. Йовков бавно ни подготвя за развръзката на разказа, използвайки различните знамения, които героите разчитат като знаци за настъпващата трагедия (струпаните орли – „не е на добро”). Тиха, чийто образ, описан като закачлив и дяволит, е олицетворение на виталността. Едновременно с това обаче името й говори за вглъбеност и душевна чистота. Нейната веселост е преди всичко опит да надмогне страданието и мъката, че няма да се омъжи за този, когото обича – Величко Дочкин. Това личи най-силно в думите: „Тиха се смееше, но в очите й светеха сълзи”. Нейната сила се крие в способността й да преодолява трудностите. Всеотдайността й към любимия се проявява най-ярко във финала на разказа. Противопоставена на майчината, нейната любов придобива значението на святост (роля на олтара и иконата във финала), защото се оказва по-силна дори от майчината, а героинята – безстрашна, саможертвена. Това усещане е внушено и от сравнението на майката с „луда”, която не се осмелява да приближи сина си. По този начин поведението на Тиха изведнъж се превръща в нещо нормално. Нейните спокойни движения създават впечатлението, че тя не прави нищо необичайно, докато всъщност се обрича на смърт доброволно. Това, което утвърждава избора на Тиха като правилен, е Божията благословия. Благодарение на нея редът е възстановен, а любовта възтържествува над земното нещастие. Всеотдайността на девойката към любимия може да бъде счетена за лудост само от хора, които не са изпитали истинската сила на любовта. Със своята способност да преобразява човека тя му дава възможност да погледне извън собствените си ограничения, отвъд личните си нужди и да открие истината, че всичко е преходно и незначително – дори животът, когато не е споделен с хората, които обича. Ето защо границите между безумието и разума не могат да бъдат определени лесно. За някои „лудост” е да жертваш живота си, за други – да го живееш без любов. Единствено Бог може да благослови едните и да осъди другите, но в реалния живот той остава безмълвен, а ние – жертви на своите възприятия.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

9 + twenty =