Мотивът за бащината скръб в “Илиада”

“Илиада” е произведение на древногръцкия епически поет Омир. В нея се разказва за последната десета година на Троянската война. Епохата, описана в поемата, е тази на патриархата. Характерно за нея е, че мъжът има господстваща роля в социалния, семейния и икономически живот. Обществото е на това ниво на развитие, в което се водят много войни. Затова мъжът е преди всичко войн – бъдещ, настоящ или бивш. В кръвопролитните битки загиват много войници, за които бащите тъгуват. На страниците на “Илиада” неведнъж се натъкваме на проявления на бащина скръб. Този мотив преминава през цялото произведение и е пряко свързан с композицията на поемата. В началото на Първа песен, която ни въвежда в действието на произведението и неговите главни участници, ние ставаме свидетели на опитите на Хриз, един страдащ баща, да възвърне своята дъщеря – Хризеида. Тя е пленница на Агамемнон, царя на всички ахейци. Молбите на Хриз остават нечути. Тогава той моли бог Аполон да накаже ахейците. Това води до общо събрание, което Ахил, най-храбрият войн, свиква. Там той се скарва с Агамемнон и обявява, че ще напусне бойното поле, за да накаже опонента си. Именно това е завръзката, защото тук се появява главният проблем – необходимостта да бъде потушен гневът на Ахил. Завръзката е пряко свързана с бащината скръб. Непочтителното отношение на Агамемнон към скръбта на бащата на Хризеида е началото на поредица от логически свързани събития, които довеждат до завръзката – свадата между Ахил и Агамемнон. Мотивът за бащината скръб присъства в “Илиада” и след завръзката. Той обаче отстъпва на по-заден план, защото от повествованието до кулминацията се разказва основно за битката. В нея загиват много мъже, но техните бащи не са там, за да ги оплачат. Единствено боговете и троянците имат възможност да оплачат своите загинали чеда. Ето как Зевс оплаква сина си Сарпедон малко преди Сарпедон да загине от ръката на Патрокъл: “Тежко ми! За Сарпедон, най-обичния мъж, е решено, в боя да бъде сразен от Патрокла, син на Меонитий.” Това е един типичен пример за скръб на баща за сина му. Зевс казва “Тежко ми!”, с което показва, че му е тежко да се раздели с обичния син. След това той възхвалява Сарпедоновите достойнства. Бащината скръб продължава да се среща и по-нататък в повествованието, но до кулминацията тя отстъпва място на военните действия. Едни от малкото бащи, които виждаме да оплакват синовете си са Приам, който страда по убитите от Ахил Лиакон и Полидор, и Арес, който скърби за сина си Ялкмен. При развръзката обаче мотивът за бащината скръб отново излиза на преден план. В Двадесет и четвърта песен Ахил преодолява гнева си и така е преодолян главният проблем в произведението. Именно скръбта на един баща довежда до това. Хектор пада убит в двубой с Ахил. След победата си Ахил взема тялото и започва да се гаври с него. При новината за смъртта на сина си Приам е съкрушен. Той посипва главата си с пепел и започва да ридае, спира да яде, да пие и да спи. Когато боговете виждат това, те съветват Ахил да върне Хекторовото тяло на опечаления му баща. С помощта на бог Хермес Приам идва в ахейския лагер. Тогава Ахил склонява да предаде мъртвото тяло на опонента си и така доказва, че е успял да преодолее гнева си към него. Така скръбта на Приам, царят на Троя поражда поредица от събития, които довеждат до развръзката в “Илиада”. В “Илиада” мотивът за бащината скръб предхожда завръзката и развръзката на действието. Гневът на Ахил е породен от събитие, което е свързано по логически път с бащината скръб на Хриз. Развръзката също е свързана по подобен начин с бащината скръб на царя на Троя – Приам. Неговата мъка поражда милост у боговете, които отвеждат в ахейския стан Приам и му помагат да възвърне тялото на сина си Хектор. Мотивът за бащината скръб изгражда композиционна рамка в “Илиада”. Преодоляването на гнева води до възстановяването на първоначалната хармония. Мотивът за бащината скръб в “Илиада” е свързан пряко с проблема за бащинството, за ролята и мястото на бащите в един подчертано патриархален свят. За обществото в поемата “Илиада” е характерна господстващата роля на мъжа в стопанския, семейния и обществения живот. Ролята на мъжа в стопанския живот е господстваща. Той е търговец, мореплавател, пастир. За това разбираме от Омировите разширени сравнения. В тях често става дума за сцени от битовия живот, в който мъжът е козар, овчар или пчелар. Ето едно такова сравнение: “Както мъжете козари разделят стадата си лесно, щом се размесят козите когато отидат на паша, тъй пълководците лесно строиха войските ахейски…” Тук виждаме, че мъжът в семейството е пастир. В други сравнения мъжът е пчелар или ловец. Това е доказателство за важната роля на мъжа в семейството – той е този, който изхранва семейството си. Именно защото отговаря за препитанието му, най-старият мъж във фамилията винаги е ръководител. Винаги той напътства и синовете си, и жена си, и съпругите на синовете си. Неговото мнение е неоспоримо. Ако някой се опита да му противоречи, то той бива игнориран. Пример за такова семейство в “Илиада” е Приамовото. Най-високо във фамилната йерархия е Приам. Той има право да изневерява на съпругата си и да не крие това. Освен това ръководи всички в двореца – от слугините до своите велики синове. След него в семейната йерархия е Хекуба – жената на старейшината. Тя се разпорежда със слугините, дава им команди и т.н. Нейна задача е да ражда и отглежда максимален брой деца. След нея идват синовете на старейшината. Те имат право на известна свобода – например Хектор не се вслушва в молбите на баща си да се прибере в крепостта. След сина идват внуците, внучките и т.н. Пример за върховна власт на старейшината над семейството е Приам. Когато Хекуба му казва да не влиза в лагера на ахейците, той й отговаря: “Щом аз желая, недей да ме спираш, недей да ми бъдеш птица злокобна сега във двореца! Не ще ме предумаш!” Приам показва, че има пълното право да прави каквото си иска. С речта си той напомня на Хекуба за нейното място в семейната йерархия. Напомня й, че тя е под него, и че няма право да го възпира. Царете като Приам са начело на обществения живот. В него участват само мъже. Винаги пълководците, войните или поетите са мъже. В “Илиада” единствената жена със значителна роля е Елена – отвлечената от Парис девойка, заради която пламва Троянската война. Въпреки красотата си, тя стои в двореца на Приам и не се показва навън. А съпругът й Парис, се явява на игри, бие се срещу противникови войни и дори се намесва в обществото на боговете. Мъжете имат право да решават съдбата на града или държавата. Това се решава на съвета, където всички, които заседават са мъже: Деифоб, Полидамант, Хектор или Приам. Когато става дума за нещо важно, глашатаите викат: “Мъже!”. В патриархалното общество няма място за жени – те имат право на живот само в границите на фамилията. Общественият живот е недостъпен за тях. Общественият живот е за знатните мъже. Мъжете, които получават по наследство привилегията да се занимават с обществени въпроси, се гордеят с името си. Държат да докажат, че имат качествата на баща си – неговата смелост, сила и т.н. Те често изтъкват своя произход. Ахил например изтъква, че е син на Пелей, който е мъж на Тетида, и че е внук на Еак, който е син на Зевс. По време на битка, когато се срещнат на бойното поле, опонентите винаги казват цялото си родословно дърво, назовавайки чичо си, баща си, брат си и т.н. Това е един вид доказване на силата пред противника. Така всеки се опитва да сплаши опонента си и с това да постигне превъзходство в битката. Противникът трябва да знае, че атакуващият е наследил от баща си сила, от дядо си – мъдрост и т.н. Както хората, така и боговете се представят чрез своите родители. По-близките до Зевс са по-силни богове. Те се гордеят със своя произход. Тетида например е една от дъщерите на Океана. Тя е по-низша богиня от Атина, която е дъщеря на Зевс. Самата жена на Пелей твърди, че е “богиня с почит най-малка”. Хера пък твърди, че е по-висша богиня от Афродита, защото Афродита е дъщеря на Диона, а Хера е дъщеря на Кронос, който е бил равностоен на Зевс. От тези факти ние добиваме представа, че както хората, така и боговете смятат произхода за основа на качествата на дадено същество. За върховен старейшина на света е признат Зевс, отново същество от мъжки пол. Той е “баща на богове и хора”. Като най-стар във фамилията, той има право да командва всички в нея – богове и хора. Като върховен старейшина той е “баща” на боговете и на хората. Като върховен господар Зевс е създал останалите ръководители на по-малки части от голямото семейство на боговете и хората. Това са бащите в отделните семейства. Те имат привилегии над останалите. Закриляни са от боговете, защото са техни помощници в организирането на хората. Така всеки човек си има и фамилия – Дарданиди, Приамиди, Еакиди, Хеспериди, Хераклиди и т.н. Тъй като са подобни на Зевс по власт, те са под неговата върховна закрила. Убийството на баща е наказуемо от Зевс – той стига дотам, че наказва смъртни и общува с тях в случай, че убият бащата на рода. Освен, че са под закрилата на Зевс, старейшините имат и друга привилегия. Често техните молби са чувани от боговете. Такъв е примерът с жреца на Аполон Хриз, който моли Аполон да накаже ахейците. Аполон се съгласява – за него молбата на един баща е много важна. Бащинството е изключително важно в света на древните гърци. Старейшините, или върховните бащи, са ръководители във фамилията. Ако някой неин член се изкачи в йерархията, то той трябва да е благодарен на баща си, който го е възпитал. Тази роля на бащата в семейство е изградена от неуморния му труд – той се грижи, за да изхрани семейството си. При боговете положението е същото – и тяхното общество е патриархално. Старейшина на боговете и хората е Зевс, защото той командва земята. Той покровителства другите старейшини, които ръководят отделни семейства. Бащината скръб има различни проявления в “Илиада”. Бащите си посипват главите с пепел, други се върдалят по земята, а трети ридаят с часове за загубения си син или отвлечена дъщеря. Такъв е примерът с Приам: “Горко заохка баща му обичен, а с него народът в целия град бе обхванат от плач и ридание жално… …Все в пепелта се въргаляше…” Приам започва да охка, щом вижда смъртта на сина си. После се търкаля в пепелта – израз на дълбока скръб. Когато мине известно време след нещастието, бащата продължава да скърби, но не толкова бурно. Спира да яде, да пие и да спи. Изразява болката в душата си чрез речи. Приам казва на Ахил: “Днеска едва се до храна докоснах и с вино искрящо гърло разквасих: по-рано нищо не вкусвах.” Виждаме, че Приам се отказва от земните удоволствия. Така той показва, че скръбта му по Хектор е голяма. Той се лишава от благата, които има, защото мисли само за загубата на своя скъп син. Бащите в “Илиада” често предвиждат смъртта на чедата си. Те предчувстват какво им вещае съдбата. Мисълта за смъртта на потомците ги изпълва със страх. Опитват се да спасят децата си от гибел, но не успяват. Ето как Приам предупреждава Хектор за опасността, надвиснала над живота му при двубоя с Ахил в Двадесет и втора песен: “Хекторе, чедо любимо! Не чакай в полето Ахила, сам от другари отлъчен, та скоро смъртта да те не срещне…” Бащата призовава сина си да се пази от врага. Той знае, че детето му ще загине в тази битка. Затова го предупреждава и иска да го прибере в крепостта. Хектор обаче влиза в двубой с Ахил и е убит от Пелида. Синовете в “Илиада” се страхуват да не причинят скръб на бащите си. Те никога не забравят, че има опасност да наскърбят родителите си, ако паднат убити в бой. За Омировия герой е много важно да бъде оплакан от баща си. Затова и Хектор заклева Ахил да върне трупа му на Приам. А царят на Троя използва бащината скръб, за да възвърне тялото на сина си. Той напомня на Ахил за неговия баща Пелей. Тогава Еакидът заплаква. Така Приам ловко се спасява от смъртта и увеличава шанса да си възвърне Хекторовия труп. Бащината скръб е един от централните мотиви в “Илиада”. Той е пряко свързан с композицията на поемата и изгражда своеобразна рамка около сюжета на произведението. Важната роля, която творбата отдава на този мотив, се дължи на патриархалното устройство на света, пресъздаден в нея. Това е резултат от изключително важното значение на бащата в древногръцкото общество. Мотивът за бащината скръб спомага за по-изчерпателната характеристика на героите в “Илиада”. Благодарение на него получаваме по-пълна представа за богатата им душевност и нравствени добродетели.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 − ten =