Мотивите за греха, разкаянието и красотата в разказа „Албена” от Йордан Йовков

Йордан Йовков е представител на социлания реализъм в българската литература през 20-те години на ХХ в. В разказа „Албена” , част от сборника „Вечери в Антимовския хан” (1928), творецът поставя акцент върху конфликта между утвърдените от общността ценности и поривите на личното. Основните мотиви в творбата са свързани с греха, разкаянието и красотата. От позицията на патриархалния закон главната героиня е жена с аморално поведение, извършила непростимо престъпление. Греховната любов на Албена разрушава семейството й, обричайки невръстното й дете на страдение, за което тя бива заклеймена от селската общност. Същевременно искренното покаяние на героинята пробужда жалост в сърцата и най-ревностните й съдници (в лицето на дядо Власю). Дълбоката скръб на грешната жена засилва изключителната й хубост, под чието необикновено влияние попадат всички. Консервативната общост става съпричастна към нейната трагедия и е готова да й прости. Но появата на Нягул води до ново преобръщане на отношението към Албена. Неговото признание сваля магичния ореол на красотата и разкаянието и героинята отново се превръща в блудницата, в грешницата, разрушила не само нейния, но и чуджия дом. Породената завист към влюбените, готови да изтърпят заедно наказание си, подтиква събралото се множество да търси възмездие за извършеното прелюбодеяние. Необикновената красота на Албена е знак за нейната изключителност, но и я талска към непростимия грях, който определя трагичната й съдба. Както и при други произведения на Йовков („Шибил”, „Индже” и др.), разказът не спазва хронологичния принцип, а започва от момент на развитие на действието: „На пътя между кръчмата и Хорозовата мелница беше се спряла една каруца, готова за път. С тая каруца двама стражари щяха да закарат Албена в града.” Първата композиционна част задава специфичния хронотоп на творбата. Сюжетът се развива по време на Страстната седмица, което се свързва с мотивите за мъката и страданието. Ретроспективно авторът представя трагичната история за убийството на Куцар, „неугления ”съпруг на красивата Албена, и акцентира върху неразбулената тайна за извършителя на престъплението. Единствен свидетел се оказва невръстното дете на героинята – символ на невинността и нравствената чистота, което издава майка си като съучастник в злодеянието. Чрез рязък преход творбата се връща към настоящето:„Идат! – извика някой. – Карат я Албена!”. Селската общност е готова да посрещне и осъди грешницата, престъпила патриалхалните норми. В образа на Албена се преплитат няколко архетипни модела – на фаталната жена с гибелен чар, на блудницата, на невярната съпруга, чието поведение е разрушило семейното огнище, представено от повествователя като мрачно пространство на запустението („…къщата на Албена беше напусната, зацапана и разкъртена, като че ударена от гръм.”). Ситуирането на къщата „горе на баира” загатва за изключителността на белязаната от съдбата героинята, която се отличава от останалите. За патриархалната общност Албена е извършила греховно деяние и тя трябва да бъде наказана. Изразител на общото мнение е дядо Власю, който сурово осъжда грешницата, престъпила регламентираните норми. В думите му няма съчувствие или милосърдие; те са изпълнени с гняв и възмущение: „Махам аз. Гледам дали ще стигна да я цапардосам, като мине. Да я храсна аз по главата, че да види. Тук й е съда нея, тази гивиндия…” Символният образ на сопата се свързва със справедливата присъда и заслуженото за извършеното престъпление възмездие. Традиционната нравствена система заклеймява героинята и отхвърля стореното като аморален акт. Но изведнъж настъпва промяна в отношението на общността към Албена. Чрез антитеза е въведен мотивът за красотата: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.”. Магнетичната женска хубост, будила възхищение преди трагичните събития, отново запленява сърцата на всички, като умилостивява дори и дядо Власю. Чрез множество епитети Йовков изгражда портрета на героинята: „правата й снага”, „тия тънки вежди”, „това бяло лице”. Искреното разкаяние и молбата за прошка будят съпричастие у тълпата. Тази промяна е изразена чрез речевата характеристика на дядо Власю: „Момчета, дръжте, не я давайте. Какво е селото без Албена!”. В този емоционално-психологически кулминационен момент настъпва нравстеното преобразяване на селската общност. Възмущението и желанието за разправа с грешницата са заменени с възхищение от красотата й и състрадание. Неочакваната поява на Нягул бележи поредния обрат в настроението на множеството. Неговото самопризнание представлява събитийната кулминация на творбата; сложната сюжетна интрига е разплетена. Изведнъж хората осъзнават, че Нягул и Албена са един за друг и се поражда завист към влюбените, решили да изтърпят наказанието си заедно. Мигът на духовно извисение изчезва. Селяните отново виждат в героинята блудницата, която е разрушила не само своето, но и чуждото семейство.(“Кучката- викаше той, – развали още една къща!”) Изживяната лична трагедия от Нягулица във финала на творбата очертава имеренията на извършения грях. Враждебната им реакция е подтикната както от омраза към неморалната жена, така и от неприязън към мъжа, откраднал сърцето на красивата жена. В трагичната развръзка на творбата селската общност осъжда влюбените, осмелили се да престъпят строгите закони на консервативния патриархален свят. В разказа „Албена” съдбовно се обързват мотивите за греха и красотата. Чрез сблъсъка на различни ценностни системи Йовков поставя акцент върху конфликта между етично и естетическо, които непрестанно се преплитат в нашето битие.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

6 − 3 =