“Майце си” – Съдбата и изборът на човека

В поезията на Ботев домът и пътят означават не само драматичния избор на лирическия герой, но и драматичната ситуация през Българското възраждане. Домът въплъщава традиционния ценностен ред на самосъхранението, на статуквото, а пътят – неговата противоположност – саможертвата, волята за промяна. Осъзнаването на предопределеното и решеността на личен избор изграждат и лирическия сюжет на първото отпечатано стихотворение на Христо Ботев – “Майце си”. Творбата е елегична изповед, признание за самота, предизвикана от прозрението, че духовните хоризонти на изключителната личност не съвпадат с патриахалното светоусещане. Отделянето от дома, скитничеството и терзанията на героя са болезнено съзряване за предопределеното за човека и за човешкото достойнство в противопоставянето му на съдбата. Осъзнаването на себе си в света води до трагическо самоизживяване на лирическия герой и до безпощадно очертаване на хоризонтите на бъдещето: без илюзии, но и без примирение. Волята на лирическия герой да управлява сам битието си парадоксално се изразява в елегична изповед към майката – свиделство, че е разпънат между повелите на рода и личния си избор. Заглавието “Майце си “ съдържа старинна форма и има смисъл на посвещение, с което се открива адресата на изповедта. Майката е една от емблематичните фигури на родовия космос. Тя дарява живот, бди над него, тя е пазителка на родовите ценности, на дома, чиято материя и душа е. образът й се разраства до символ на родината, паметта, словото и вечността. Адресантът в елегията е синът, изживяващ драмата на самотника, разделен от своето, търсещ смисъла на битието си . неговата съдба е своеобразна проекция на библейския сюжет за блудния син и на романтическия мит за скитника. Текстът притежава основните характеристики на Ботевото поетическо светоусещане – визира се фигурата на един желан, но отсъстващ събеседник, прозвучават повелителни интонации, усеща се близост с народнопесенното начало. Самотата и трагичната съдба на лирическия герой са внушени чрез симетричната композиция на стихотворението. Симетрични по отношение на изграждането и смисловото си развитие са първата и последната строфа. В първите два и в последните два стиха на текста изказът е организиран чрез синтактичен паралелизъм : Ти ли си, мале, тъй жално пела, Ти ли си мене три годин клела, …………………………………… пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба! Симетрията се открива и при съпоставянето на образите на лирическия аз в първата строфа и в последната строфа – отделеният от близките си е “злочестен” и изпълнен с омраза, а макар и мислено завърнал се в дома – отново приобщен, “без злоба” в душата си. Симетричните строфи са смислово-композиционна рамка, която обхваща текста. Тя създава усещане за херметичност, за това, че изповедта, съкровените изживявания на лирическия аз остават от света, затворени в себе си, което обаче усилва драматизма им. Интерпретирайки една от вечните теми в изкуството – темата за блудния син – Ботевата творба й придава национална специфика. Тази специфика се постига чрез образа на майката. Сред основните характеристики на този архитипен образ К. Юнг посочва “мъдростта и духовната възвишеност, която надхвърля разума, всеки подпомагащ инстинкт или импулс”, а наред с това открива в него и символ “ на магичното превъплъщение и прераждане”. Този архитипен образ има особена позиция в българската култура. Близостта с майката е особено силна, връзката – много по-здрава, отколкото с останалите членове на семейството. Вероятно заради това речта на лирическия аз в стихотворението “Майце си” е отправена изцяло към нея а “баща и сестра и братя мили” са обединени в едно. В българския образ на света майката символизира трайното, утвърденото от традицията, етическата мяра на фолклорния човек. Нейната клетва – реална или въображаема – е сигурен знак, че нормите на патриахалното съжителство са нарушени. Усещането за прокълнатост задейства прастари представи и придава на несретническата съдба своеобразна мистичност. Свещена е майчината жалейна песен по изгубения син, свещена е и майчината клетва – неговата прокуденост може да се окаже проклятието за неведоми грехове. Поредицата от реторични въпроси, които се съдържат в първите две строфи на творбата, е скрито сравнение – повяхналата младост е наказание, равностойно на това за най-тежките грехове. Но лирическия герой не открива у себе си онази вина, която би оправдала страданието му. И все пак то е изкупление за собствената нестандартност на Аз-а, за невписването му в битийния род на родовия космос, болезнен знак е за принудителна отделеност, но и аз пробудила се индивидуалност. Страданието е и алюзия за участта на една цяла общност. От майката се очаква да разбере причините за направения избор и да прости. Нейната позиция е своеобразно “бдение на границата на два свята” ( В. Стефанов), защото тя въплъщава ценностите на дома. Свързана преди всичко с дома – пространството на интимност и защитеност, майката въплъщава границата между дома и пътя, между подреденото битие и хаоса. Майката се опитва да удържи сина в света на подреденото битие – между нея и сина се разиграва своеобразна полемика за избора на жизнения път ( “Хайдути”), с клетвата си тя санкционира престъпването на патриахалнатаа норма (“Пристанала”). Но в Ботевия поетически свят тя е способна на съпричастие към избора на сина, възлага й се мисията да бъде духовен посредник между поколенията и по този начин да осигури съхраняването на паметта за героичния човек (“На прощаване”). Напускането на дома е и прекра1ване на традиционните патриахални забрани, което поражда чувство на вина, а това от своя страна налага още по-убедително аргументиране на ценностите, които се противопоставят на патриахалните. В началото на житейския път синът се усеща вече белязан от смъртта, щом неговата младост “съхне и вехне люто язвена”. Семантиката на глаголите – контекстуални синоними, вътрешната им римуваност, равният брой срички в тях изразяват непредотвратимостта на умирането. Фолклорният мотив за осланената младост е знак, че лирическият аз преживява себе си като лишен от живителните сокове на битието. Той се вписва и в романтическата типология на героя, самотен, неразбран, непроницаем, раздвоен между видимото и скритото, между маската (“весел ме гледат”) и същността (“що в душа тая”). Изправен пред необозримата и непроницаема субстанция на злото, лирическият аз е сам, но вътрешно непомирен. Ако в първата строфа неговата драма се свързва с пространствената отдалеченост от родното, със свръхчувствителност и отзивчивост към майчиното страдание, то в следващите строфи пространствената опозиция свое- чуждо се трансформира в опозиция на духовните пространства. Лирическият човек тъгува и по невъзможното единение с другите: Приятел нямам, Да му разкрия в душа що тая… Лирическият аз е раздвоен между родовото, социално и индивидуално битие. Родът изисква от него да бъде крепител на стародавния род, да продължи съществуването в непроменимите му форми, но синът мечтае за “щастие,слава” – цели, които надрастват мащаба на родовия свят. Смисълът, който им придава лирическият аз, е несподелим с “мили другари”. Затова определението “весел” се превръща в метафора на маската, с която прикрива своя действителен вътрешен живот. Отдалечеността от майката е всъщност лишеност от екзистенциалните категории: Освен теб, мале, никого нямам Ти си ми мене любов и вяра; Но тука вече не се надявам Тебе да любя: сърце догаря! В образа на майката се събират като в икона вярата, надеждата и любовта – екзистенциалните опори. Християнската триада се руши от съмнението, от усета за предопределеност и смърт. Съчетанието от синекдоха и метафора “сърце догаря” е смислов синоним на “тлее”, “съхне”, “вехне” и е връх в градацията на споменатите метафори. Лирическият Аз мъчително изживява невъзможността да бъде тъждествен със своята представа за син – да бъде покровител, да носи радост на майката, да придобие слава. Неговият нравствен максимализъм го подтиква да се откаже от едно съществуване с ограничени хоризонти, да избере смъртта пред бавното духовно изтляване. Последните две строфи изричат мечтата за завръщане в лоното, предчувствано като потъване в прегръдката на майката земя. Това е и завръщане към опрощението на майчината самотност и за сиротността на сина. Неговият гроб се преобразява в символ на обединението на родния свят, в център на възкресената общност. Фактът, че въпросите в първите две строфи прозвучават именно като реторични, както и смисловото развитие на текста отвеждат към рационалистичната убеденост, че съдбата на човека не е предопределена, както и към романтическото разбиране, че тя е резултат на персонален избор. Ботевият лирически Аз прави своя избор: той поема риска да търси собствен начин на вписване в реалностите на съвременния свят.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 × 4 =