ЛЮБОВТА КАТО СЪЗЕРЦАНИЕ В СТИХОТВОРЕНИЕТО „ДВЕ ХУБАВИ ОЧИ” ОТ ПЕЙО ЯВОРОВ

(1.) Интимните стихотворения на Пейо Яворов са сред най- популяриитс му творби. В тях – от „Калиопа” до „Демон”, от „Ще бъдеш в бяло” до „Стон”, от „Пръстен с опал” до „Затмение” – лю- бовта е пресъздадена във всичките й превъплъщения, в целия ре- гистър от чувства, които я изграждат и които може да провокира. Страст, която убива, или преживяване, което окрилява, извикваща демонското в човека или разкриваща пред самия него потребността му от обръщане към Бога, любовта е една от големите теми в твор- чеството на поета, едно от съдбовните присъствия в живота му. „Две хубави очи” е произведение, в което може да се открие истински яворовското като интелектуално-емоционална нагласа за възприемане и пресъздаване на любовта. (2.) Творбата изобразява особеното притихване пред съвър- шенството на невинността, пред несъбудената женственост, в чий- то свят страстта и желанието отсъстват. Серафичното в „нея”, ри- суваната от стиховете, диктува на говорещия в текста молитвена нагласа; любовта му се превръща в любуваме, в съзерцателна въз- торженост, която не търси докосване, отказва се от порива по об- ладаване-притежание в името на абсолютната (за това съзнание) красота – тя е в чистотата, „отвъд” пола и страданията му, тя е в ан- гелическата природа на девството. (3.) „Две хубави очи” често се сочи като текст, виртуозно функционализиращ „формалното” при изграждането на послани- ята, носени от произведението. Наистина именно характерната ор- ганизация на творбата „прави” немалка част от внушенията на сти- хотворението. (а) В него „жената-плът” липсва – това обуславя и специфич- ното в интимното преживяване на лирическия аз. За очите на съзер- цанието присъствието, което говорещият в текста преживява, е на „детето” (точно „детето” е конвенционална фигура на незнанието, на непорочността). Тялото – като искащо и даващо, като обвързва- що човешкото с греха на познанието – все още „не се е сбъднало” за нея/него (рисуваната/рисуваното от произведението). „Душа”, „очи” – това вижда срещу себе си обожаващият поглед на мъжа от творбата (Две хубави очи. Душата на дете/ в две хубави очи; — музика — лъчи./ Не искат и не обещават те…). Детето — все още повече „то”, отколкото „тя” – не живее с пола и поради това за любуващия му се въплъщава красивата и непостижима за зрелостта нечовешкост на ангела, на божественото съвършенство. Пред тях мъжът в произве- дението може да изпитва единствено религиозен по природата си трепет, чувство като в храм, като пред икона (Душата ми се моли,/ дете,/ душата ми се моли!). В щастливия захлас на съприкосновения се с абсолютната красота се мярва и тревога: историята на човешкото, както я разказ- ва верският текст, върху който се гради цивилизицята ни, е така или иначе история на падението, история за изгубването на рая, за попа- дането в греха; баналната история на всеки роден от жена е история за раздялата с детството, за порастването и срещата със знанието – то бездруго е и знание за „саждите на страстта” (Две хубави очи…/… Страсти и неволи/ ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях). Това смрачаваме, помръкването на емоцията в текста (образи като „було”, „хвърлено върху очите було” буквализират именно помрък- ването, стъмяването на бистротата, на прозрачността) обаче е бързо отместено (Булото на срам и грях -/ не ще го хвърлят върху тях/ страс- ти и неволи). Преживяващият в произведението отказва да вярва на конвенционалното знание за това как минава всечий живот, отказва да види съзерцаваната от него жена-дете като една от всички остана- ли, като осъществяваща за пореден път може би задължителната за човешкото „биография”. Сблъсъкът между доброто и злото, между ангелското и демонското, който нерядко занимава въображението на поета, тук е бегло загатнат и е бързо решен – творбата избира да по- вярва в ненакърнимостта на доброто, на божественото дори и кога- то е въплътено в смъртно същество. Любовта съзерцание е и любов идеализиране на обожавания, любов, в която очите на потребността от съвършенство ослепяват за познатата ни, уж „задължителна” ис- тина на всекидневно споделяната, обикновената реалност. (б) Яворовото стихотворение има твърде специфична органи- зация – формалните решения в творбата по особена начин „усил- ват” внушенията на произведението. То се състои само от осемнадесет стиха. Първите девет са повторени „отзад напред” (в реда „девет, осем, седем…”) – докато се стигне до последния, който всъщност е почти абсолютно същият като началния. Характерната постройка като че ли инсценира заста- ването пред огледало – деветте стиха са „удвоени” в „отражението” си. Линията иа ,,пречупване”, чертата, която произвежда отражени- ето, от която тръгва повторението, разбира се, се оказва особено важно място в текста. Точно край нея ясно се вижда, че огледалният образ всъщност не е дословно, съвършено точно възпроизводство на отразеното: ако първата част убеждава: Страсти и неволи/ ще хвърлят утре върху тях/ булото на срам и грях, втората започва с от- рицанието на това твърдение: Булото на срам и грях-/Не ще го хвър- лят върху тях/страсти и неволи. Всъщност точно тази промяна (по- явата на „не” във вече случилите се стихове) позволява запазване- то на вече видяното, възпроизводството му, връщането назад към първото впечатление на погледа, към първото чувство пред въплъ- щението на невинността. Текстът чертае, в максимална степен ви- зуализира движението на емоцията и мисълта в произведението, „формата” става, тя е „съдържание”, между „материята” на изказа и „духа” на посланието има максимално сцепление. (4.) „Две хубави очи” е текст толкова настойчиво четен и ха- ресван в тукашна среда по всяка вероятност не само заради собст- вено естетическите си качества, а и защото се възприема като сво- еобразен „документ”, говорещ за житейската история на човека Яворов. Току-що реченото иде да напомни, че авторът на стихотво- рението е от творците, които са изключително важни за национал- ните си култури не само заради написаното, но и заради талантли- вото живеене, заради това, че биографиите им „изобразяват” в съ- ответното културно пространство важни за самото него сюжети- алегории на човешкото. И до днес стиховете на поета тук се възприемат като запис на драмата, присъстваща в екзистенцията на всеки, който търси исти- ната за съществуването, любовта, познанието и спасението.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

5 + seven =