Лудостта в “Хамлет” и “Дон Кихот”

Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хора от различни времена и народи. Те привличат интереса и на съвременния човек. Учени литературоведи, философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност, съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина, на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед. По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха – късния европейски Ренесанс,много често характеризиран като “криза на Ренесанса”.Същността на тази пли лика се корени в обстоятелството, че и Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към изкуството,противопоставящ поезията на идеала и прозата на действителността. Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и възвестява началото на нови времена – на свободомислие, вяра в силите на човека,разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи – няма сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу престъплението, лъжата и порока, той се потапя в “море от мъки” и иска да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена, а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво “безразсъдни”. Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в живота? И за двамата са нетърпими “гаврите и бича на времето,неправдата на силния, на гордия презрението…потъпкването на законите,безочието на властта…” Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се стремят да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико предназначение на земята. В “безумието” на Хамлет и Дон Кихот се съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята на умопобъркан, Полоний казва:”…това е лудост, но има система в нея.” След случката с лъвовете Дон Диего де Миранда е принуден да признае, че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено “на везните на самия разум”. В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между разсъдъка и лудостта у Хамлет и у Дон Кихот. По този начин Шекспир и Сервантес дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама “луди”. Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не отмъщават.Отмъщението разрешава конфликти между хора от определен кръг. То се поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон. Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат – убит е баща му,узурпиран е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията му. Те са породени от нещо по-дълбоко – неговата душевна хармония не може да се примири с разкъсаните връзки на времето,той иска “да намести неговите изкълчени стави”. Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните. Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага. Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му. Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека, истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: “Аз съм рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света, за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата… Главната задача на моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните.” Дон Кихот и Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения, търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата. За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко, дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото, защото “кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по себе си много повече от кръвта.” Хамлет е принц, а се държи внимателно и човечно към по-нискостоящите В отношението му към тях няма и намек за надменност и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио, човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход. Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средство за изобразяване на човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността, затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × four =