ЛИТЕРАТУРНИЯТ ЖИВОТ НА ДОКТОР ФАУСТ

Увод: Един самотен мислител и изследовател, теолог и философ в отшелническата си килия, който от жажда за земни наслади и власт над света продава душата си на злите сили – това е представата ни за Фауст. Смятаме го за типично въплъщение на немската национална същност и на немската душа, защото у него е заложен тъкмо онзи съкровен стремеж към безпределност и дълбочина, така характерен за северното съзнание с неговите съдбовни пориви към вечното, трайното, непостижимото. Изложение: Християнският морал през Средновековието налага възбрана над стремежа към свобода и наслади, отхвърля копнежа към практически знания и власт над природните сили. Тези естествени проявления на човешката същност са били смятани за сигурен знак, че някой се е поддал на изкушенията на Дявола и е сключил с него съюз. Именно в тази противоречива епоха, обединила в себе си християнски и антично-езически възгледи, се появява легендата за магьосника Доктор Фауст. Полугений, полушарлатанин, историческата личност Георг Фауст от края на XV век прекарва живота си в най-разнообразни и чудновати приключения. Той изучава в Краковския университет химия и физика, а когато получава богато наследство от своя чичо, бързо го пропилява в дирене на философския камък. После овладява тайните на магията и скоро надминава с резултатите си всички свои велики съвременници. Подобно на другите магьосници Фауст води скитнически живот, пътува от място на място, от една страна в друга и си създава огромна слава със своите хороскопи и предсказания. Първото литературно изображение на Фауст намираме в издадената през 1587 година във Франкфурт народна книга с показателното заглавие: “Историята на доктор Йохан Фауст, знаменития магьосник и чернокнижник, за това как подписал с Дявола договор за определен срок, какви странни чудеса видял и сам извършил през това време, додето накрая получил заслужено възмездие, в по-голямата си част заета от оставените подир смъртта му съчинения и напечатана, за да служи като ужасяващ и отблъскващ пример и като чистосърдечно предупреждение към всички дръзки, любопитни и безбожни хора.” Напразно добрият ангел и студентите на Фауст се опитват да му помогнат да устои на изкушението. Дори призованият дух на Мефистофел страда за бъдещата му съдба. Но нищо не помага, и Фауст, който вече не се бои нито от Бога, нито от Дявола, подписва зловещия договор. В историята на Фаустовия мит тук за пръв път се прокрадва идеята за крайното избавление на героя. Доверието в победата на човешкия дух над силите на злото вече не позволява трагически изход. Най-висок връх в своя литературен живот Доктор Фауст достига през XIX век в лиричната трагедия на Йохан Волфганг Гьоте. На средновековния възглед, че човешката природа е греховна, а разумът е неспособен да обясни и разбере многообразието на света, Гьоте противопоставя убеждението, че всички заблуди и затруднения се превъзмогват в творческата дейност. Неговият Фауст е прозрял, че да се опознае животът означава той да бъде изживян в неговата пълнота, с всичките му радости и несгоди. Основен съзидателен принцип е за него не словото или вечната идея, а делото. Гьотевият Фауст приема договора с Мефистофел само като възможност да задоволи стремежа си към дейност. Дяволът ще има право на душата му едва когато героят постигне доволство и каже на мига да спре, едва когато желанията са вече мъртви. Ето защо Гьоте представя и Мефистофел вече не като средновековен Сатана, враждебен на човека, а като дух на отрицанието, необходим за вътрешното му развитие и себепостигане. След сключването на традиционния договор Мефистофел повежда Фауст първо в “малкия”, а после из “големия” свят – въвежда го в личния живот на хората, с техните всекидневни удоволствия и несполуки, а после го запознава с живота на обществото, с проблемите на управлението, историческото развитие, изкуството и нравствеността. Така Фауст се научава да поставя постижими граници на своите желания, за да може, влагайки всичките си човешки качества, да създаде действително велики неща. И вече не чрез магията и с помощта на призраци, а с творческа дейност Фауст достига до по-високи форми на живота: изгражда един нов свят според разбиранията си и така се доближава до онази деятелна мощ, която със страстен копнеж е съзерцавал някога в образа на Земния дух. Заключение: В поемата на Гьоте липсва един от най-съществените моменти на класическата легенда – наказанието; трагедията завършва с възторжен химн, ангелите отнасят в небесата безсмъртната същност на Фауст, пеейки. Така Гьоте прославя всепобеждаващата сила на любовта, в която съзира вечната съзидателна стихия на природата. По този начин в неговия “Фауст” се осъществява, но вече хуманизирана, средновековната “божествена магия”, която избавя човека от проклятие в неспирния космически път на неговото развитие.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

3 × 3 =