Лиричната експресия на символните внушения в поезията на Христо Смирненски(„Ний”,„Старият музикант”)

В края на 20-те години на XX век в българското културно пространство поезията на Христо Смирненски е художествен факт.Със стихосбирката „Да бъде ден „поетът категорично заявява своето творческо присъствие.Непознатата повелителна сила на стиха звучи във всяка негова творба.Поетичният контраст е характерна стилова особеност на новата лирична визия за света на човешките преживявания,импулсивно проектирани като вътрешна посока за развитие на поетичното действие в пространсвената среда на социалния неуют. Човешката екзистенция е грозна,враждебно настроена срещу своя субективен носител-лирическия герой на Смирненски.Той е все още индивидуално непознат,въплъщава колективната стихия на страдащите души.Множеството,синтезирало неовладения протест и тъгата ,е събирателен лирически субект в ранната поезия на Смирненски.Но „тълпите” носят „бурята” на надигащия се бурен протест в разлюлените от страдание безлики човешки души.В поезията на Смирненски вече се долавя ритъма на „пулсиращата”,раздирана от ор социални контрасти, на епоха.Времето е в динамиката на стиха и в надигащата се се стихия на гнева.Светът е конфликтен ,”зареден” с напрежение.Образите са символни обобщени,но със скрита вътрешно експресивна енергия.Този странен синтез между символен образ и екпресивно съдържание не е случаен.Смирненски твори във време,когато символизмът като художествено течение е изчерпал своя творчески потенциал,а експресионизмът не се е родил като поетика и нов художествен език за изявява фрагмен таризирания свят на човека след реалния бунт на душата. Вътрешният „взрив”,избухването на дълбоко стаените стихии на протест и мъка в човешките души престои,но все още не е реален исторически факт.Смирненески долавя ритъма на назряващия бунт.Той е като далечен тътен,който резонира във вътрешния експресивен пулсна поетичните образи.те остават свързани като художествена форма с течениението на символизма ,но съдържанието им е с нови,експресивни характеристики.Накъсването,фрагментаризирането на художествената среда е също белег за зараждащия се експресионизъм в поетичния свят на Смирненски.Отделни пространствени елементи –„градът”,”улицата”,-се откъсват от общото художествено поле за изява на колективната душевност.Персонализирани,те стават нови,експресивно одухотворени „участници” в назряващия бунт на душите.Имат своя самостоятелна художествена функция.Превръщат се в непознати,динамично раздвижени,поетични образи.Присъствието им е категорично,а силата на внушението-експресивно въздействаща.Художественият език в поезията на Смирненски е постмодернистичен с активно използваните изразни средства на символизма като „отиващо” си литературно течение в развитието на българския модернизъм.Но от друга страна,той е носител на нова модерна естетика.Определя насоките за развитието на експресионизма в българската литература. Копнежната лиричност в поетичната визия за света на Смирненски е символно стаена в тъжния унес на душата по ново,непознато,но мечтано бъдеще.Мечтата е с трагични стойности.Макар и приглушена,тъгата в поезията на Смирненски носи предчувствието за експресич на духа.Тя не закъснява да се изяви в по-късните творби на поета,който остава докрай запленен и от „сияйната майска зора „ –предвестник на бунта,но и дълбоко покрусен от тъжната орис на своите „бедни братя” по социална съдба.Поетът е един от многото страдалци.Неговата душа е част от ограбената душевност на хилядите „унижени и оскърбени”.Символният „здрач” на тъгата обгръща поетичния свят на Смирненски.Душите „плачат” е мрака,но бунтът назрява и неговата гневна стихия ще се разлее като „огнена лава” в експресивната динамика протеста,поден от страданието. Символната копежност на тъгата ще роди експресията на поетичните внушения в лириката на Христо Смирненски.Тя е вътрешна същност на метафоричните образи в стихотворението „Ний”.Пробужда се „гласът” на множеството.Назрява протестът,но той е все още скрит-като изплакано страдание-дълбоко в колективната душевност на отродените и отчуждени „деца на майката земя”. Смирненски търси първопричината на страданието и болката.Затова се появява и образът на „майката земя”.Той носи древни внушения с първична сила.От космогонното начало на живота,чиито витални „корени” са в човешката душа,идентифицирани с „кърмяща гръд” на „майката земя”,започва раждането на силата и слабостта на човешката природа.Там – в това изконно начало на матриархата и на първожреческата роля на майката-са и „корените” на дълбоко почувстваното страдание,родено като осъзнато отчуждение между колективната душевност на множеството (поетична категория „ний”) и живота.В художественото пространство на колективната мъка и страдание се вписва и лирическото суховно присъствие на Смирненски.Той е част от колективното множество „ний”: Ний всички сме деца на майката земя, но чужда е за нас кърмчщата и гръд, и в шеметния кръг на земния си път, жадувайки лъчи,угасваме в тъма – ний бедните деца на майката земя. Страданието е социално определено: „бедните деца на майката земя”.От виталната сила на кърмящата майчина гръд остава само страданието,очертано чрез дългия път на „умиращата” светлина като отнета жажда за живот в човешките души.Животът „гасне”,светлината „умира” и душата е обгърната от тъма.Безнадежност пронизва съзнанието.Поетичният контраст: „жадувайки лъчи,угасваме в тъма”,изразява експресивната сила на болката, „ослепяваща” с неизразимо страдание сетивата на твореца,слял се с изповедната мъка на лирическото „ний”: Край нас се вие обич,над нас тежи хомот и робския закон на жълтия метал; ний раснем в нищета,ний гаснем сред печал и ръсим в своя друм сълзи и кървав пот – ний,бледи смъртници-родени за живот. Страданието е вътрешна емоционална същност на обща робска съдба.Тя е осъзната като безизходна социална участ: „Край нас се вие бич,над нас тежи хомот…”Дистанцията между колективната душевност и „кърмящатата гръд” на живота расте.Между тях застава социалното насилие.Пространствените предлози: „край” и „над”,очертават условните проекции на страданието.То има своя художествена среда за изява.За страдащите бъдеще няма.Духовният хоризонт е отнет: „Над нас тежи хомот”,но и надежда в настоящето не съществува: „Край нас се вие бич…”.Условният „хоризонтал” на социалното битие: „край нас”…,контрастно „разсича” вертикала: „над нас..” на робското унижение.Сякаш белязани със съдбовния кръст на социалното страдание са душите на хората.За тях социална пространсвена среда на съществува.Те нямат свой живот,не познават виталната сила на радостта.Душите са изпълнени с печал и страдание.Болката е единствена екзистенциална стойност за тези „бледи смъртници – родени за живот”.Сред тъмната нерадост на умъртвената човешка душевност се ражда трагичната мечта за светлина,за нова,непозната радост от живота.Копнежните проблясъци на новораждащата се сила за живот озаряват душите и „океан от огнени вълни” залива съзнанието на множеството: А ний сме океан от огнени вълни, величесвен керван към светли висоти; чрез нашите сърца вселената тупти, живота се крепи на раменете ни, но ний сме океан от стенещи вълни.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × one =