“Към брата си”

Лирическият субект от елегията “Майце си” и лирическият субект от “Към брата си” имат много общи черти – младостта, самотата и екзистенциалния дискомфорт. Заявени са в първа и втора строфа. Съществува и една съществена разлика – лирическия аз от втората елегия съвсем конкретно и категорично описва причините за своята неудовлетвореност, както и стойностите, които обича и почита. Лирическият аз без колебание определя несъмнената вина, която имат другите за неговата душевна криза. Не животът сам по себе си е тежък, а неминуемите взаимоотношения със заобикалящите хора. “Глупците неразбрани” хвърлят лир. аз сред хаоса на разочарованията и безнадежността. Самият начин, по който другите са именувани, презентира самосъзнание, въоръжено с достатъчно самочувствие, със стабилна представа за собствената самоценност. Гласът на аз-а от втората Ботева елегия звучи самоуверено, твърдо, а гневните интонации са знак за преодолени съмнения и колебания в посока на ясна визия както за настоящето, така и за бъдещето. Лирич. субект открито говори за болката си, в която вижда не проява на собствена слабост, а възмущение от духовната слепота и незрялост на своите съвременници, от социалната и патриотичната им апатичност. Втора строфа на елегията детерминира корена на конфликта между аз-а и общността. Субектът определя себе си като предан син, за когото Отечеството е фундаментална ценност. Отечество мило любя, неговият завет пазя. Родината е абсолют, от която индивидът е неделима част. Отдадеността на Отечеството покрива задължителната полезност на човешката екзистенция. Ако за лирическия аз подобно разбиране е жизнена необходимост и единствена правда, то за другите е непонятна неосъзнатост. Заветите на Отечеството са святата истина, която лирич. аз следва, но с недоумление открива, че онова, което, според него, от само себе си е ясно като необходимо и единствено възможно нормално поведение, не е нито потребност, нито идеал на обществото. Аз-ът осъзнава абсурда на тази ситуация, което го изпълва с неописуеми потрес и ярост. В обръщението към брата той открива, че губи себе си в омраза към глупците неразбрани. Отечеството е идея, която има свои конкретни визии, една от които е народът. За лирич. субект хората са ценност, затова не е чудно, че когато те са потопени в гнет и изпитания, съдбата им става лична отговорност на аз-а в елегията. Гласът на народа не може да остави човека в творбата безразличен към случващото се. Българската мъка е лична и обща, тя изисква активност и инициатива, а не безучастно мълчание и търпение. Страданията на народа се осмислят амбивалентно – те са свещени и позорни. Като страдания на рода, превъплътил в себе си Отечеството, те изискват саможертвената преданост, пълната отдаденост на индивида, но като страдания, понасяни смирено и безропотно те събуждат протеста и справедливото възмущение към същите тези българи, които сами наказват себе си, позволявайки да бъдат тъпкани и унищожавани както морално, така и физически. В поведението на хората лирич. аз съзира абсурда, който неистово го вбесява. Ужасът на тяхното съществуване е съвсем очевиден, те имат необходимост да се изтръгнат от него, но с фактическото си поведение отказват да го сторят. Лирич. аз е разпънат между своите чувства. състраданието към народния плач се конкурира с яростта към човешкото малодушие и този конфликт на мисли и чувства кара душата му в огън да тлее, а сърцето му да е покрито в люти рани. Отношенията между аз-а и общността са сложни и динамични. Лирич. субект декларира омразата си към глупците, но сам я ненавижда като поведение на личността си. Той вижда нейната безполезност и деструктивност. Омразата е нужна само като присъда над ширещ се житейски манталитет, но не е решение на нетърпящите отлагане въпроси. Затова лир. аз убеждава себе си в необходимостта да я овладее, за да спаси идеалите и мечтите си, родени от светите завети на Отечеството. Омразата е спонтанната реакция срещу несправедливостта и произвола на насилника, както и срещу малодушието на жертвата. Превъзмогването на озлоблението отваря място за любовта, която единствена е съзидателна и животворяща. Обичта към Отечеството открехва сърцето на аз-а и му помага да разбере, че смиренитео е част от нещастието на народа, но и гневните упреци ще стигнат до своята цел само ако почиват върху любовта. Лирич. субект е самотник. Заради отказа си да направи компромис със светините, които обича, той се поставя в условия на изолация от общността. Самотата е необходимата жертва в името на идеала. Ако тя е страдание за лирич. субект, но не е заради изгубения личен комфорт, а заради обезсърчаващата истина, че няма българи, които да се отзоват на свещения призив на Отечеството, да октликнат на преживяваните ежедневно страдания, като отдадат себе си на справедлива борба срещу тях. Плачът на народа изпепелява сърцето на лирич. субект, но в сълзите на хората се долавя стенанията на слабите духом. Метафората “народен гроб печален” образно назовава погребания български дух, мъртвилото, завладяло сърцата и умовете на хората. Народът сам се е погребал, като се е предал примирено на тиранията. Затова сълзите на народа будят освен жалост и милост у аз-а, така също мрачна безнадежност. Изкристализира убеждението, че макар страданията да са несправедливи, непосилни, убийствени, няма друг начин да се отхвърлят освен чрез собствена съпротива, колкото и невъзможно да изглежда това при наличните условия. Лир. аз не среща съпричастност от страна на другите към тази истина, което го изпълва с песимизъм и горчивина. Ужасен е от духовната скованост на съвременниците си и обезсилващите размери на чуждостта между себе си и другите, той доверява в последната строфа чрез мълчанието на брата.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × two =