Кочо

В стихотворението „Кочо” на Иван Вазов е реализиран проблема за саможертвата в името на свободата. Също така акцент се поставя на отричането на робството като форма за съществуване и националното осъзнаването на моралната победа като висша ценност. Поемата разказва всъщност само за гордата борба, падението и срамът, включени в уводната диалектическа характеристика на епохата. Те са само историческия фон, нужен, за да открои още по-ярко героичният подвиг на перущенци. Авторът пресъздава основните моменти от цялата трагичната драма, разиграла се в Перущица в обобщен план. Поемата за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент – от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на “черните сватбари”и за да успее да създаде необходимата емоционална атмосфера за централното събитие в творбата, а именно подвигът на Кочо. Антитезите и контрастите, противопоставянето и изненадата са основните изразни средства, които внушават героично-трагичната напрегнатост на ситуацията. Преодолени са ежедневните и социални различия и всички са обединени в борбата за националната свобода. В противоречие с ежедневното, общоприетото и битовото майката сама подтиква децата си към борба, немощните бабички и старци носят куршуми и т.н. Героите не са само въстаниците, а също и бащи и майки, съпруги и невести. Нарушен е патриархалният свят и е обзет от желание за противопоставяне, за защитата на националната чест, дори ако трябва да се заплати с цената на живота. И затова с такава категоричност поетът обобщава: ти с твойта смърт страшна и храбри моми Картаген надмина, Спарта засрами. Турските орди са обградили храма, така се чертаят пространствата на родното и чуждото. Врагът е обзет от безпокойство, учуден от непокорството и яростта на довчерашния безправен роб. Битката е сравнена с „жътва”, в която се сее смърт. Внезапно се преминава от едни към други сюжетни моменти и така се създава усещане за последователното протичане на действията. Дори кратковременният смут, колебанията за съдбовния избор между позора и смъртта не прекъсват битката за морална победа, за защита на националното и човешкото достойнство. В лирическо отклонение авторът заявява своя възторг от Перущинската битка, за нейното място и значение в историята на националния дух, за мъченичеството, с което е изкупена нейната слава, за пораждането на тази несломима национална гордост у един народ, който отдавна е забравил преданията на славното си минало, който не познава западноевропейския рицарски кодекс на честта и не помни почти нищо друго освен униженията на петстотингодишното робство: “ Без минало славно, без примери славни, Що малките правят с великите равни… “ Така българите сами градят своя кодекс на честта и дават пример за поведение и стимул за борба на следващите поколения. Неизбежният погром на Перущица водят до избора между живот в робство и свобода чрез смъртта. Именно вторият избор прави простият чизмар Кочо, който убива жена си, невръстното си дете и себе си. Това се явява емоционалният център на творбата, разкриващ решимостта на българина да защити на всяка цена националната чест и идеология. Той прави своята саможертва „с отворени очи и със нож забит”, като израз за недочаканата свобода. Предпочетената смърт говори за нетърпимостта към робския живот, за безкрайното желанието за свобода, за моралната победа, постигната в борбата, за даденият пример за достойно поведение.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

6 + two =