Копнеж по хармония и щастие в миниатюрата “Ни лъх не дъхва над полени”

Копнеж по хармония и щастие в миниатюрата “Ни лъх не дъхва над полени” Стихосбирката “Сън за щастие” е поетическа изповед на модерната душа, копнееща за хармония и миг щастие в досега със съвършенството на природата и в духовното извисяване чрез любовта. Индивидуалистическият порив към себепостигане се осъществява в съприкосновението с покоя на вечното естество. Поетът избира лирическата миниатюра като непосредствен отглас на съкровените чувства и изповед на самовглъбения лирически аз. Първата творба от цикъла “Ни лъх не дъхва над полени” отразява характерните за тази стихосбирка тоналности и идеи. Инициалният стих “отваря” художественото пространство към основните внушения на цялото. Копнежът по хармония и щастие се съсредоточава в притихналия свят на природата – от необята на “небото” до чистотата на “море от бисерна роса”. Привидната неподвижност отразява духовния порив към покой и тишина. Метафоричният образ на пътя визира житейската съдба на странстващата личност, чиято орис е да търси неизменно истината за света и себе си. Безкрайното пространство на света провокира неспокойствието на лирическия човек, поел своя нелек път, но изпълнен с надежда за осъществяване на мечтата. Художественото време съответства на усещането за необятност – от конкретните очертания на зорите до “ясна вечер”. В широтата на това художествено време и пространство се “затваря” интимният копнеж по щастие. Движението към мечтата се съизмерва с неподвижността на природата – липсата на полъх се съчетава с обаянието на светлите образи на одухотвореното небе и блясъка на бисерната роса. Спокойствието се излъчва и от непотрепващите дървеса, величествени и недостижими в своята горда самота. Чистотата на порива към това съвършенство на природата отразява копнежа по духовно пречистване и извисяване. Обаянието на лирическата картина се излъчва от всеки художествен детайл – лъх, лист, роса. Почти ефимерното изграждане на поетическото внушение (по мнението на Никола Георгиев) насочва към психологическото самовглъбяване на лирическия аз. Откровението-изповед открива светлината на човешкия копнеж по щастие и духовен мир. Лятното утро и зората осветяват желанието за осъществяване на житейския път – диханието на природата се слива с дишането на човека и в този синхрон се поражда надеждата “за лек път охолна мечта”. Съкровените желания на лирическия аз са естествен отглас на вътрешната му потребност от себепознание. Пътят на човека през света е пътят на търсещия своя ориентир към собственото си Аз. Естетическите терзания на модерната душа дистанцират чувствителната индивидуалност от познатите посоки и истини – мечтата за спокоен земен път е само в мига на споделеното копнение. Емоционалното насищане на миниатюрата с мисловност и вътрешно напрежение се постига в третата строфа. Тя звучи като акорд на вдъхновението, породено от себепостигането. Инверсията “почивка тиха” се съчетава с порива към “родний кът” като знак-символ за спасението на душата, изпълнена с мечтата за тишина и покой. Нежната красота на поетическото изповядване е съизмеримо с вечното копнение на странника да се завърне към началото на своя земен път, към родовата си принадлежност. Сложното прилагателно име “родний” озвучава стиха с архаичното и свято усещане на човека за отминалото. Одухотвореният образ на мечтата за щастие е изграден в контекста на романтичния сън. Този сън отразява светлината на копнежа по хармония на човека със света и със себе си. Сънят е нереалният и мечтан порив на душата. Зримите образи се оттеглят в тишината на покоя – вечната жажда за постигане на равновесието между неспокойствието на чувствителната душа и тревогите на земния свят завършва с тихото смирение. Ведрото чувство на съприкосновение на лирическия герой с най-съкровеното изживяване, на докосване с хармонията на природното съвършенство, преминава в очакване “на мойто щастие сънят”. Извисявайки се до непостижимата в реалността мечта, лирическият герой осъзнава мисълта за щастие чрез духовното прозрение за единение с изначалното битие. Осъществяването на поривите “за лек път” е мимолетно щастие, отдалечено в иреалния свят на “охолна мечта”. Волната духовна освободеност е споделена открито и в съприкосновението със света получава очарованието на неповторимата мечта. Мечтата съхранява естествения порив към съвършенство, въплътена само и единствено в съня. Светлите очертания на хармоничното единение между човек и природа се повтарят в различни варианти на творчески откровения в стихосбирката “Сън за щастие”. Вечният блян по щастие отразява духовния мир на лирическия аз, който открива света и истината за себе си в досега до вечната природа. “Ни лъх не дъхва над полени” е споделената изповед на съкровеното стремление към хармония, към щастие и себепостигане.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

fourteen + 14 =