Композиция на “История славянобългарска”

“История Славянобългарска” е първотопроизведение на българската възрожденска литература,първата творба,която говори за окончателното отмиране на старобългарската литературна система и за появата на нов тип литература. И може би това е насочило вниманието на повечето изследователи към новото,което Паисий внася в българската литратура,а неговите връзки с традицията са останали на заден план. От съчиненията на старобългарските автори Паисий черпи не само исорически сведения,от тях той взима основните елементи,с които изгражда и композицията ,и образния строй,и стила на своето произведение. Оше уводът-“Ползата от историята” води към композиционните похвати на старобългарските автори.За написването на тази глава Паисий е използвал книгата на Цезар Бароний”Деяния церковная и гражданская” Тук се използва само една форма от старата литературна система,която се изпълва с ново съдържание.Това е един от основните начини на усвояване на стари елементи в новата система. Втората глава-“Предисловие към тия,които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история” е един от най-оригиналните и най-патетичните моменти в историята,в която паисиевата личност се отразява най-ярко. Тук е трудно да се търси връзка с традицията-освен в някои езиково-стилни похвати,които са познати и от старобългарската риторика,но които тук получават в общия контекст съвсем друго звучене.Изразът”ония,които желаят да чуят и прочетат написаното” говори,че Паисий,подобно на старобългарските писатели,ясно си представя средата,за която пише-среда,в която преобладават неграмотните хора от народа.Те не могат да четат,до тях Историята ще стигне,когато някои по-буден българин ги събере и им я прочете.Това до голяма стпен определя редица особености на композицията и най-вече на стила на творбата-риторичните похвати,стремежа към по-голяма образност на езика,наличието на някои анекдотични моменти и др. Т.е. и при Паисий,както в старобългарската епоха,редица особености на произведението се обуславят от средата,за която то е предназначено и от начина,по който ше стигне до тази среда. От трета до девета глава,същинското историческо изложение,Паисий до голяма степен се придържа към структурата на старобългарските историографски съчинения.Подобно насредновековните български и византийски хроники(летописи),той започва с библейските събития, извежда корена на българите от единия синна Ной и след това излага основните исторически събития по ред на владетелите.В глава шеста е поместен един хронологичен списък на българските владетели,който напомня за някои старобългарски произведения с подобен характер- например именника на първобългарските ханове.Естествено,освен приликите със старите хроники,има и разлики,но те са главно в областта на стила.За образец на историческото изложение Паисий използва един популярен средновековен жанр-хрониките. В композицията на пасажите,посветени на отделните царе и светци личи и влиянието на друг старобългарски жанр-приложните четива,които са едни от най-разпространените произведения на старобългарската повествователна литература. Послесловието на Историята също води към характерните старобългарски авторски приписки,в които авторът изяснява подтиците за написване на книгата,дава някои биографични данни,посочва годината на написването и засяга някои събития,съпътстващи няговия труд или завършването.Но и тък,както в увода,от традицията идва само формата,а съдържанието е ново.Старобългарският книжовник пише,защото се страхува от божието нказание за леността си.Той отрича да е вложил нещо от себе си в написаното и вижда стойноста му в това,че словото е от Бога.За него е грях да изтъква името си,затова често или не го пише,или го прикрива с тайнопис,а когато все пак се осмелява да го напише открито,винаги го придружава с изрази от рода на “най-грешният сред хората”.”най-низшият сред божийте служители”,”недостойният” и др. Докато Паисий пише,защото го разяжда “ревност и жалост за своя български народ”,пише “В полза на нашия български род”.Той не скрива авторската си намеса,даже обяснява някои подробности около творческата история на произведението,не крие името си,а ни съобщава някои автобиографични данни. “История Славянобългарска”,като първа творба на новата българска литература израства върху основата на старобългарската книжовна традиция.Това личи във всички основни елементи на нейната структура:жанрови особености,стил,идейно съдържание.А оттук следва,че между старобългарската и новобългарската литература има приемственост,изграждането на новата структурна система става,като се използват творчески редица основни елементи на старата.И затова старата и новата българска литература не трябва да се представят като две взаимно изключваши се системи. те са два основни етапа в единното развитие на хилядолетната българска литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

12 + six =