Какъв духовен портрет на жената изгражда Елисавета Багряна в стихотворението “Потомка”?

Лирическият глас на Багряна е толкова силен, толкова самостоятелно нов, че се забелязва веднага на фона на многообразната и богато одарена литературна атмосфера на времето. Поезията й е и микровселена на желания и пориви. На жената? Да! Но и не само на жената. Това е поривът на човека от първата половина на XX век, който воюва за простор на мисълта, но и на най-обикновените човешки желания; за него изживяването на мига е израз на духовна разкрепостеност. Стихотворението “Потомка” представя традиционното схващане за времето като кръг от събития: от раждането до смъртта и нетрадиционната представа за родовата памет. Дългата линия на кръвна приемственост – от праисторически времена до нашия век – утвърждава образа на лирическата героиня в творбата като обобщение на жената с горд и неспокоен дух и създава представа за женския характер като въплъщение на свободолюбие, волност и сила. Героинята жадува за необятни простори, усеща вятъра, стихията и океана. Творбата започва с отрицание – паметта на героинята не е съхранила никакви портрети, книги, завети. Още първите две строфи на стихотворението карат читателя да почувства бунтарското настроение на лирическата героиня. Един контраст създава представа за нетрадиционните нравствени ценности в нейния духовен живот. Този контраст получава най-ясен израз в противопоставянето на глаголите “”знам и “усещам”. Героинята не знае своето минало, тя го усеща. Текстът поставя един срещу друг два много различни начина да се разбира светът и мястото на личността в него, с няколко щриха противопоставя два вида познание. Първият вид е рационален и хладен, той зависи от реалността на съществуващи вещи, видени с очите, това е значението, съградено, върху сигурната основа на факти, документи и спомени. Вторият вид може да бъде наречен интуиция или проникновение, той не зависи от външния вид. Това е знание на душата, която единствена може да проникне отвъд предметите, да види дори онова, което не е оставило следи в материалния свят. Героинята отхвърля сигурното, но хладно знание. Нейната съдба е да бъде неспокойна, непокорна и заслушана в ритъма на сърдечните трепети. Едновременно с глагола “усещам” в текста се появява образът на “кръвта”. Чрез него се изгражда представата за едно странно родство, което не може да бъде вписано в архиви, фамилни книги и документи. Кръвта е тройно определена – “древна, скитническа, непокорна”, както и със следващите два стиха: Тя от сън ме буди нощем гневно, тя ме води към греха ни пръв. Втората строфа изгражда почти завършен образ на кръвта. Той обобщава усещането за принадлежност на лирическата героиня към света на изконно българското, макар че този свят не притежава конкретни исторически измерения в текста. В чувствата на героинята нахлуват неспокойствието и неудовлетвореността. Те я карат да се буди нощем посред сън, да търси непрекъснато, да преоткрива света. С творчеството на Елисавета Багряна в българската литература за пръв път нахлуват присъствието и светоусещането на жената “първата и последната” – вечната жена. Лирическата героиня от нейните стихове е дръзка, непокорна и смела в мечтите си. У нея живеят стихиите на водата и вятъра. Тя обича да странства, да опознава нови земи и хора, да среща неизвестното и дори опасното в своя път. Тази героиня е много различна от кротката уседнала българка, затворена в своя дом и в тесния кръг на семейството си, която е типичен образ в литературата ни преди Багряна. Лирическата героиня на Багряна наследява качества, присъщи на самодивите и русалките в българския фолклор: свободолюбие, непокорство, волност и широта на духа. Тя обаче не е приказно създание, а реална и земна съвременница на своите читатели, човек, който обича прогреса и техниката. Стихотворението “Потомка” очертава дълга линия на приемственост в характера на българската жена. Тази линия свързва съвремието на поетесата с древните времена, когато още не е съществувала даже българската държава. Поетическото видение ни показва как в някаква безлунна и тъмна нощ една друга жена – непокорна и непозната – е осъществила правото си на свобода и любов. Споменът за нея, предаван единствено в тайнството на кръвта, кара героинята-потомка да се буди в подобни тъмни нощи, за да усети как тропотът на конски копита отеква в сърцето й. Тъмнооката прабаба е избягала, за да последва своята забравена любов. Това е нарушение от гледна точка на родовите закони. Но героинята намира опора в повелите и зова на сърцето. Примерът от древността показва, че именно непокорството и бу нтът са значимите родови черти. Във “фамилната книга” са записани бунтовете на непокорната кръв, изблиците на страстта. Авторката ни въвежда в един романтичен свят на силни страсти и емоции, свят на езическо опиянение от силата на живота и любовта. Конят, полята, вятърът стават устойчиви символи на състоянията на всеки човек. За да постигне щастие, той трябва да премине през много изпитания и по този начин да опази силата на чувствата. Чрез мотива на бунта поетесата още по-ярко обвързва и греха със свободата и волността. Неслучайно цялата поезия на Багряна е била осмисляна в категориите на греха и светостта. Поетесата не забравя, че свободата минава през принципа на жертвеността, смъртта на пътя се появява като знак на цената, която всеки, устремил се към свободата, трябва да заплати. Поезията на Багряна се появява като истинско предизвикателство към остарелите нравствени норми на българската литература от 20-те и 30-те години на XX век. Тя поставя началото на една плодотворна традиция, която ще продължава да се развива и в наши дни. Краят на стихотворението отново въвежда представата за кръв и кръвна обвързаност. Тук вече героинята е открила по-конкретни измерения на тази непреодолима и силна връзка: тя е в близостта между майка и дъщеря. Само че това е една необичайна майка, по-голяма и по-древна от майката на всеки отделен човек – самата земя. Лирическата героиня е нейна “вярна щерка”, ала тя не е сама в своята преданост към земята. Нейният образ вече е обобщителен, той представя всички жени, дъщери на земята, които носят в кръвта си трепетите на порив към волност и свобода. Дори когато говори за себе си и за своите най-съкровени чувства, героинята-потомка от стихотворението на Елисавета Багряна е чужда на желанието да се разкрасява, да се представя в идеализирана светлина. Тя признава открито: Може би съм грешна и коварна, може би сред път ще се сломя… Откровеността в тези думи не изразява неверие или колебание в избрания жизнен път. Тя служи по-скоро, за да се построи в текста един последен и много важен контраст: “грехът” и “коварството” са качества, които една личност, една конкретна жена може да прояви понякога, но в това няма нищо странно и страшно. Грехът е съдба на всеки човек. Над греха и коварството обаче остава неразрушимата святост на една вечна връзка, която не може да бъде измерена нито с исторически, нито с нравствени категории, това е връзката на всяка жена със земята майка. Чрез силата на изповедта стихотворението синтезира идеята за участта на жената. Древната и свята земя живее в кръвта на всяка жена и всяка жена в своя живот повтаря нейната участ – да ражда и да храни деца, да обича и да бъде обичана, да надживява с търпение и добро, и зло. Поетесата създава новия образ на жената – искрена и свободна, следваща традицията и воюваща за изява на личната си позиция. Духовният портрет тук ни покорява с порива към волност и простор, със своята виталност и свободолюбие, с копнежа по непознати светове. Формирането на личността й минава през родовата памет, но се утвърждава чрез непримиримостта, бунта, търсенето и намирането на свой житейски път.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 + 2 =