ЙОРДАН ЙОВКОВ – “ШИБИЛ”

Измежду всички разкази от „Старопланински легенди” Владимир Василев е харесвал най-много „Шибил”. От за¬пазената кореспонденция личи, че Йовков е предпочитал „Кошута”, но критикът му пише: „Щом те интересува мое¬то мнение за легендите, ето го: най-хубава е „Шибил” -яростта на стила я отделя от другите доста рязко. Най-пое¬тична е пък „В огледалото на водата”. „Кошута” е сравни¬телно най-слаба, фабулата не е могла да получи интересно разрешение.” Може би съвсем несъзнателно Йовков да е споделял мнението на своя приятел, щом тъкмо с „Шибил” отваря „Старопланински легенди”. За този сборник на пи¬сателя са излезли две самостоятелни монографични из¬следвания – на Велчо Велчев „Йовковите старопланински легенди” (1938) с второ разширено и допълнено издание „Свят на героика и красота” (1991) и на Иван Сарандев „В света на „Старопланински легенди”, също с две издания (1980, 1993). Макар „Легендите” да са най-ухажваният от критиката Йовков сборник, разказът „Шибил” винаги е оставал малко встрани. Когато пък е център на внимание, обикновено се интерпретира само с оглед на Радината красота, която пре¬образявала страшния хайдутин и го облагородявала. Като правило, както е при цитираните по-горе изследвачи, се за¬дълбочава съпоставката на сюжета с песента, от която тръг¬ва писателят, и на главния герой с реалната историческа личност Мустафа Шибилюолу, градецки циганин, станал прототип на Шибил. Но все пак малцина са оставали при текста на разказа, при живота на героя, такъв какъвто е в творбата. Може би защото художествената биография на Шибил е твърде кратка и много бедна. Сюжетен център на разказа са двете срещи на хайдутина с Рада – едната, когато я вижда за първи път, и втората, когато я вижда за последен. В този крайно пестелив събитиен аксесоар Йовков е успял да наг¬нети огромни напрежения, които крепят творбата, карат я да изглежда като истинска легенда, като предание, освобо¬дено от своята истинност и достоверност, от всякаква конк¬ретност. Легенда, изгладена като речен камък от напористо¬то въображение на писателя. Някъде бях споменал, че раз¬кази на писателя са ме докарвали до сълзи. „Шибил” е един от тях. Коя е магията, с която жестокият престъпник влиза в сърцата ни и прави от нас негови застъпници? Защо заб¬равяме човешките трупове, с които той е хранил орлите и лешоядите по Сините камъни? Защо отхвърляме смъртната му присъда, не е ли тя справедливо възмездие за погубения живот на толкова хора?! Защо и Йовков, този мъдър, строг и религиозен човек, също иска да го спаси? Ако това беше станало, разказ нямаше да има. Разказът се крепи на гибел¬та на героя, а ние тъкмо нея намираме за незаслужена и несправедлива. Защото Шибил вече (а всъщност още от самото начало на разказа!) е станал наш. Такъв какъвто го искаме – благо¬роден разбойник, който пред очите ни не е извършил нито едно престъпление. Сякаш цялото му минало е измислена¬та, лошата част на легендата за Шибил. Някой го е оклеветил пред читателя и в рамките на разказа му се дава право да се защити. Героят знае присъдата, която го чака в края на процеса, знаят я всички. Тя е толкова неизбежна, че дори самият прокурор Мурад бей не може да спре изпълнението й, въпреки желанието, осенило го като чудо в края на раз¬каза. Той толкова дълго е работил за смъртта на Шибил, а сега изведнъж се изправя срещу нея. Да не говорим за чи¬тателя, който отдавна е близък на героя и свидетел на него¬вите трагични съмнения, на усилията, с които е надмогнал миналото си! И човек тръгва срещу разума си, остава при Шибил до края му и дори по-нататък. Няма грешник, който да не може да бъде спасен. И няма смърт, която да е заслужена. Наивен ли е бил Йовков, за да сътвори такова послание и да го облече в легендарен сю¬жет? Не. Чрез своя герой писателят ни спомня за онези, не¬достойните, при които Господ е дошъл и за които е трябва¬ло да се пребори. За великите грешници, които също са об¬речени да бъдат праведници, защото са мили Богу. Шибил престава да бъде престъпник още от самото начало на разказа. Той ни е показан като добър, красив и влюбен. От та¬кова съвършенство човек трябва да се плаши и писателят в обобщено-абстрактния план на ретроспективните щрихи маркира греховното му досие. За да се разбере, че Шибил е станал такъв, какъвто го виждаме, не независимо от мина¬лото, а въпреки него. За да се възвеличи цената на победа¬та, която героят е удържал над миналото. Писателят разказ¬ва за времената след нея, за великите съмнения, родени за¬едно с победата, за нейния смисъл. Но какво от това, че е победено миналото, щом Рада, щом красивото бъдеще, ид¬ва да умре с Шибил в една посърнала сегашност! Каква злокобна относителност се крие във всичко, щом лошият става добър и последният – първи, а добрият става лош и първият – последен. И най-важното – кой да отсъди. „Въз¬мездие мне и аз въздам” – нека си спомним библейския ци¬тат, с който Л. Толстой се отказа от правораздаване още пре¬ди да е потекъл текстът на романа за великата и грешна лю¬бов на човека. Животът показва всекиму в различно време своето не¬постижимо истинско лице. На едни рано, на други късно. Но винаги навреме. За да не може да се осъществи абсолют¬ният екстремум тук, на земята. Да остане блян тържествено¬то сливане на мечтания и на действителния живот. За да оживее копнежът по другия свят. Оня, който ще превъзхож¬да тукашния с една велика липса – липсата на мисъл за смъртта. За да не може човекът да се раздели с онази неу¬ловима тревога, с която звездите препускат в космическите си скиталчества и с която малките частици се лутат в свои¬те браунови пътища. Тревогата, която ни прави подобия Бо¬жии. Тази тревога е била непозната на Шибил, преди да срещне Рада. Тъкмо чрез нея животът показва на героя сво¬ята истинност. В срещата с Рада завършва безвремието на героя, построено върху чуждата смърт и върху чуждото не¬щастие. Завършва безметежната пустота, в които не само драмата, но и съмнението не е било познато на Шибил – „не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не”. Всъщност Йовков още тук започва да го спасява – хай¬дутинът „вече” не знаел кое е грях. Значи – и това е много важно! – някога е знаел. Чрез зловеща поредица от разбойнически подвизи той е преминал в блажените за един прес¬тъпник територии отвъд морала, дето човек сам си е господ и всичко му е позволено. Шибил се е разхождал спокойно в един свят, към който тайничко са поглеждали в мислите си и Родион Романович, и братът Иван Фьодорович. Само че временно и, струва ми се, само художествено. Греховното минало на героя не ще да е неговата истинска същност, тъй като то определя поведението на всички останали, само не и неговото лично. Хайдушката природа на Шибил изчезва със свалянето на романтичния разбойнически арсенал, на силяхлъците, на пищовите и ножовете, които той така и не използва нито веднъж в разказа. При първата среща Рада пробива втвърдената коруба на забравата и Шибил започва да си спомня живота, във вените му се втурва горещата кръв на любовната неизвестност, върху него се стоварва на¬деждата. Шибил започва да възнамерява, губи своята пра-волинейност, става непредсказуем, интересен, става истин¬ски. За всичко това ни е подготвило Йовковото „вече”. Раз¬казът подхваща героя от най-долната мъртва точка на мора¬ла и го извежда до мъченическата смърт на праведника. Йовков се нуждае от хайдутството на героя само като из¬ходна точка на неговото художествено битие. В хода на раз¬каза то е нефункционално. Съмненията на Шибил не са ро¬дени от угризение за извършените престъпления. Те не са съмнения на паметта, а на сърцето, на спасяващата и погуб¬ваща любов. „Любовта е силна като смъртта”, се казва в библейската Книга на песните и разказът „Шибил” спокой¬но може да бъде приведен като потвърждение. И тук, както и в другите Йовкови разкази, читателят се среща с изключителни герои. И Шибил, и Рада, и Мурад бей, и Велико кехая са необикновени в своя социален клас. Шибил не е като останалите хайдути и Йовков подчертава това чрез самото им въвеждане. Писателят, който не търпи излишъка, спокойно можеше да мине без злодейската дру¬жина, Шибил и сам по себе си е достатъчно страшен. Оста¬налите хайдути са въведени тъкмо с оглед на контрастното проектиране на героя върху обкръжението му. Същото е и при Рада. Жените само я придружават, както разбойниците придружават Шибил. Никакво отделяне на една или друга физиономия от масата на контрастния фон. Хайдутите и жените са някакво колективно тяло, подсказващо характе¬ристиките на социалните общности, към които принадле¬жат двамата герои. Точно срещу истините на своята среда се изправят Шибил и Рада в стихията на своя любовен бунт. Шибил престава да бъде хайдутин като другите и Рада пре¬става да бъде обикновена жена като другите. Той не е вече и обикновен син, а тя – обикновена дъщеря. Като два диви гълъба, вдигнати в полет от авджиите на Мурад бей и Вели¬ко кехая, те се удрят в призрачната стена на изстрелите и тръгват отвъд, защото само там могат да бъдат неразделни. Ще си вземат дори карамфила. „Карамфил! Моите чувства са чисти” – ще чуят тълкуващия глас на Люцкан, който е из¬лязъл да ги посрещне на моста, и ще видят в ръката му он¬зи стрък лайка от края на разказа „Последна радост”. Още при вида на карамфила, който носи Шибил, внима¬телният читател трябва да се досети, че се задава цитат. Йовков цитира себе си. Явно много неща са се врязали в па¬метта на писателя от енциклопедията, отдето жена му Дес-пина Йовкова е превеждала значението на различните цве¬тя. В „Последна радост” Люцкан подарява един-единствен карамфил – „на Ирина, дъщерята на богатия търговец Драг-нев. И това не е случайно. Въпреки явното несъгласие на надменните и упорити родители, нея смееше да я иска Пан¬тев, беден, но хубав момък, при това изкусен цигулар”. Тук сюжетът „Шибил” е зададен в едно изречение, но достатъч¬но ясен, достатъчно цялостен. Само че незавършен. При разгръщането на това изречение в „Старопланински леген¬ди” съдържащата се в него сюжетна схема се е запазила на¬пълно, само детайлите са приели митичните нюанси на други времена и други пространства. И карамфилът, дето е почервенял от кърпата на Велико кехая и от червената съл¬за, която той има да пролее. Във всеки случай един такъв мост между „Шибил” и „Последна радост” е твърде пока¬зателен и хвърля доста сянка върху категорични твърдения, като това на Иван Сарандев: „В легендите няма да намери¬те нищо, което да напомня за делничната идилия на „Ако мо¬жеха да говорят” или пък за разказите от останалите сборни¬ци – „Песента на колелетата”, „Женско сърце” и т. н.” (с. 53). При влизането в Иовковата безкрайност човек трябва да изостави всякаква категоричност, дори и пред най-очевид¬ните неща. Но всички грешат, аз – също. Грешката на Ив. Сарандев малко ме смущава, но повече ме радва. Защото е рожба на магнетичното очарование на Йовковото творчест¬во, което довежда критиците до крайна, сляпа влюбеност -не усещаш ни кога се въздигаш, ни кога се сгромолясваш, оставаш все при прекрасното и страшно чувство за летене. Оня, който не греши, не е истински. Шибил е. Както впрочем са истински и героите на народните ба¬лади с мотив „Неразделни”. Мисля, че „Шибил” е в много по-тясна връзка с тях, отколкото с песента от Котленско за Дженда и Шибил, чийто запис Йовков получил от Данаил Попконстантинов. Мнозина са отчели стопяването на ав¬тентичната историчност от документалния и песенния ма¬териал, с който е работил Йовков за „Шибил”. Но посоката на направените от автора промени води тъкмо към някакъв особен, подчертано литературен вариант на „Неразделни”. Липсва финалният момент, маркиращ живота на влюбени¬те след смъртта. Той безспорно е важен, но не толкова, кол¬кото основната схема на баладния инвариант, повторена и в „Шибил” – двама млади влюбени по злата воля на родите¬лите не могат да се оженят и съдбата ги събира в смъртта. Разбира се, в Йовковия разказ липсва чудото на метаморфо¬зата, защото, първо, то не е литературно, и, второ, в леген¬дата щяха да станат много чудеса. „Шибил” щеше да загу¬би изцяло своята романтична правдоподобност и открито да се фолклоризира – нещо, което Петко Тодоров би допус¬нал, но не и Йовков. Че писателят с годините все повече из¬ползва фолклорни топоси и въобще колективния език на народното творчество, е извън съмнение. На този проблем е посветена и една от най-добрите статии през последните години върху Йовков – „Другоселци, другосветци” от Енчо Мутафов. Има обаче нещо по-важно – как работят в мисле¬нето на писателя, във филогенетичната му памет фолклор¬ните модели, зададени чрез множеството песни, които е знаел още в детството си. Може би в „Шибил” е възпроиз¬веден един от тези модели. Възможно е и другото – съвсем несъзнателно и дори случайно писателят да е ориентирал към баладната схема един суров материал, който няма ни¬що общо с нея. Съблазнително би било да се открие сис¬темната употреба на този механизъм, чието съществуване само подозирам, но нямам нужната подготовка да докажа. Независимо от всичко, в констативен план сходството на „Шибил” с баладния мотив „Неразделни” е безспорно. То може да работи и при четенето на разказа. В съзнанието на читателя, който веднъж е усетил руслото „двамата герои се харесват, но родителите пречат на любовта им”, има вече го¬тови очаквания. И тъкмо от потвърждението на читателска¬та нагласа извира разтърсващата сила на творбата. „Вода донела, вода отнела” – тоя труден императив тряб¬ва да приеме страшният хайдутин с помощта на своето но¬во посвещение. Всичко, що реките от кръв са му донесли -злато, накити, богатство – ще бъде върнато. Няма вече очи Шибил за студения блясък на алтъните. Цената им е рухна¬ла. От търговците ги е вземал, на тях ги дава, по тях ги пра¬ща. С всеки дар от тежката броеница на престъпленията се отронва по едно черно греховно зърно. Подобно на Индже, Шибил е минал през „необяснимото” чудо на промяната, равно по сила на чудото, сполетяло Савел-Павел. Преслед¬ваните от тях вчера се радват днес на най-ревностна закри¬ла. Чрез деянията си героят постепенно си спомня всичко онова, що някога е почнал да забравя – кое е грях и кое не. Доброто, извършено в рамките на разказа, е равно на злото, извършено преди това. Темида не може да отсъди, ще отсъ¬ди Фортуна. Рада е новата съдба на Шибил. Тя се явява в живота му като чудна смесица от „жена, дете и дявол”. Доколкото вся¬ко дете е невинно и ангелоподобно, то Рада носи на героя пълноводието и пълнокръвието на усещанията, тя покрива целия спектър на човешкия морал и на човешката дейност -от дяволското до ангелското начало. Няма нещо, което Рада да не може да даде на Шибил от прелестното разнообразие на живота. Съвършеният в своя разбойнически клас, царят на хайдутите, братът на орлите, злодеят аскет е поразен от другия, живия живот, който съзира в очите на Рада. След срещата си с нея господарят на планините разбира, че при всичкото злато, което има, той няма нищо, не притежава нищо от стойностите на истинското битие. Мъртвата му ду¬ша се събужда, зашита за Рада. Премъдрият ерусалимски цар Еклесиаст е изстрадал истината, че всичко си има време – време да убиваш и време да лекуваш, време да раздираш и време да съшиваш (Екл: 3-7). До неговите прозрения се е домогнал и Шибил. Той е разбрал чрез Рада, че времето на раздирането е свършило. Започва времето на съшиването. Петър Г. Петров, един от най-интересните съвременни български философи, в книгата „Животът – огледална аван¬тюра” разглежда кръпката като една от метафорите на чо¬вешкото битие и казва: „Актът на кърпене напомня удиви¬телно бдение: никой не кърпи дрехите си посред ден на площада.” А ангелът-дявол, вълшебното чудо Рада, изваж¬да игла и конец насред планината, сред Джендемите, сякаш тъкмо затова е дошла – да го зашие за себе си, да даде на своя Тезей спасителната нишка на завръщането. Тя наисти¬на свещенодейства, при това най-интимно, пред лицето на целия свят. (Само в скоби ще отбележа, че по време на пос¬ледното клане в Урум Еникьой Индже също си поръчва но¬ви дрехи!) Оттук насетне и тя, и Йовков, и читателят ще се отзоват на великия руски повик да се търси и в звяра чове¬кът. Започва изграждането на втория, истинския план на Шибил. Героят е човек, намерен в звяра. Разбойничеството става негова привидност, реалност със стойност на измис¬лица. Той е взел с чужда помощ важно решение. Пропуска през себе си своето ново време – времето да се живее. Шибил получава първата присъда от злодейската си че¬та – „не го убиха, но избягаха от него като от чумав”. Те го осъждат да остане жив, сякаш са знаели, че с това драстич¬но нараства наказанието, което трябва да изтърпи. Че болка¬та на ножа и куршума е леснина пред болката на сърцето -това го знаят всички с изключение на Шибил. Той само се догажда, смътно го усеща. Останал сам, Шибил е освобо¬ден от товара на дружината. Не е вече нито водач, нито до¬ри разбойник. Както и при досегашните Йовкови герои, ко¬ито разгледахме, и Шибил е вече в своята другост, в своята достоверност. Той се е изтръгнал, полетял е и връщане ня¬ма. И „всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада”. Тези разточителни жестове на бившия разбойник би трябвало да ни звучат простовато, ако Йовков не беше ни подготвил за тях още в самото начало на разказа. На шеговитата закана, че ще й вземе махмудиите, Рада отвръща на Шибил: „Бре, ще ги взе¬меш! Я да ми дадеш още, че ми са малко!” С изпращането по търговците на тежките дарове се осъществяват две важ¬ни функции в разказа. Затваря се логическият кръг на задо¬воляване на игровия каприз на Рада, който завързва и раз¬вързва действието, от една страна, и от друга – Шибил ри¬туално се освобождава от натрупаните един след друг гре¬хове по обратен ред, додето не постигне моралния паритет „всичко, което имаше, беше го дал”. Героят вече е отвъд при-видността. Царят сам е захвърлил своите дрехи и преодолял срама от голотата си, е тръгнал с открито лице към света. А трагизмът на голия цар иде от наивната вяра в голотата на всички останали. Шибил има всички основания да се съмнява в естестве-ността на ситуацията, в която е попаднал и от която няма желание да излезе. „Дълго време Шибил мисли дали това не е примка” – ще ни подчертае Йовков, но премълчава как¬во е измислил героят. За да му помогне да вземе съдбовно¬то решение, писателят и този път ще извика на помощ все¬могъщите и непреодолими космически фактори, каквито бяха пролетта при Стоил и вселенската тишина при Сали Яшар. Шибил знае, че пътят на сърцето винаги върви по ръба на смъртна скала, затуй толкоз години е заглушавал гласа му с предсмъртните писъци на своите жертви. Но се¬га – сега той е сам. Пред него, пред очите и пред душата му, самата Вселена взема друг път. Любовният предусет на Шибил се изживява от цялата природа. Той за първи път става неразделна част от великото естество, наречено жи¬вот, и сетивата му са препълнени от сладостното пролетно томление, с което земята показва своите любовни зачатия. „А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъм¬ня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се по¬несе дъх на люляка и на липи.” През есента Шибил може би щеше да вземе друго решение. Сега обаче не. Цялата зе мя е женствена и съблазнителна, влюбена. Това е цял Елин-Пелинов разказ. Любовната стихия на природата не може да отмине героя: „И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби – корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и теж¬ка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село.” Пред героя стоят и прелестната самота на елена рогач, и кротката красива заедност на гривите гълъ¬би. Някой друг, тъмен и властен, хвърля жребия и на него¬вата неумолима воля се доверява Шибил. Решението да слезе при Рада е взето свръх него. Той просто не е могъл да издържи на грандиозния натиск, който оказва върху му по¬ривът на шеметната пролет, на космическото пролетно въз¬кресение, обхванало и слабата човешка душа на самотника. Йовков оставя Шибиля сам, за да се концентрира. Да може да чуе тези неразбираеми в предишните години сигнали и за да се спре пред великите тайни, които толкова пъти са пробягвали пред незрящите му очи. Сега е съблазнен от тях и повече не може „да трае”. Шибил поема към Рада. Отива да вземе благословията на баща й, както намеква Йовков сега. Или отива да се предаде, както казва в началото на разказа. Това са различни неща, но не е дошло още време¬то да се разбере. Сега Шибил е в Пътя, Шибил е в Истина¬та, Шибил е в Живота. Второто решение е в сила. Все още е времето да се живее. Все още е ден. Но пада здрач, започва да се мръква, Шибил е вече дру¬гаде – долу, далеч от орлите, планината е вече извън него, тя е спотаена, „тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибил и питаше: къде?”. Космическата власт се сменя, идва царст¬вото на нощта и героят отново е успореден на макропрехо-да. Дошъл е мигът на последното съмнение, което „като червей загриза сърцето му”. Това е третото ритуално отри¬чане от Сатаната, последното и окончателно решение на стария грешник и злодей. Шибил е прекаран през геената на мрака като през последно изпитание, като през послед¬ната черна вода. И издържа. Подобно на завързания за мач¬тата Одисеи, Шибил стои омотан с конците на Рада при своята надежда, но е готов всеки момент да ги разсече и да тръгне след молитвения зов на планината, да се върне при нея завинаги. Няма значение какво ще стане с разказа! Раз¬бойническият му живот е сигурен, младоженството му е съмнително… И този път Йовков ще помогне на своя герой да вземе окончателното си решение с помощта на живата мъртва природа. Докато през сърцето и ума му са препускали тер¬занията на раздвоението, светът е станал друг. Изгрял е ме¬сецът, същият, който освети решението на Сали Яшар. Си¬нята стена на планината се е загърнала в бяло було, над го¬рите мъглата се увива като змей, в дола пее реката „тъй ти¬хо, тъй хубаво”. В чупещите се лъчи на месеца, в неговата светлина Шибил вижда очите на Рада, вижда усмивката й, която го „мами”. Както винаги, Йовков е убийствено точен. Очарован от поетичното състояние на нощната вселена, Шибил е забра¬вил, че освен „привличам”, глаголът „мамя” значи и „залъг¬вам”. Впрочем под знака на това двусмислие е сложен цели¬ят разказ – някой залъгва Шибила чрез привличането на Ра¬да. И в тази зачарована нощ, пред окъпаните в лунна свет¬лина очи на Рада героят взема последното, трето решение. С оглед на логиката, по която се движи вътрешният живот на Шибил, това е екстремумът на напрегнатостта, най-ви¬соката точка в графиката на духовните съмнения и затуй Йовков е повикал на помощ на природните сили и самата Рада. „За тази жена си струва да се направи всичко”, навяр¬но си мисли Шибил, както мисли дядо Власю за Албена, както мисли Матаке за Сарандовица и както мислят Омиро-вите троянски старци за Елена. Той знае, че в това „всичко” влиза и умирането, но не е човек, който ще се изплаши. Напротив, като че ли в магнетичната съблазън, наречена Рада, Шибил е включил и смъртта, виждал ги е двете една до друга. При ниската цена, която е давал до вчера на чо¬вешкия живот, смъртта по пътя към Рада, смъртта при Рада или смъртта с Рада е само гибелно изкушение. И Шибил взема последното си, трето решение – да отиде при очите и усмивката на Рада. „Той стана, тръгна подир тези очи и та¬зи усмивка и повече не се обърна назад.” През Шибил по¬тича последното време – времето да се умира. На смъртта на Шибил Йовков е заложил много. Без нея с немислима основната идея. Само чрез нея читателят мо¬же да се добере до презрението към земния съд, до мисъл¬та, че съдът над един човек не може да бъде дело на други човеци. Връз грешника камък може да хвърли само онзи, който се смята за праведник. Но кой да отсъди греховност п праведност тук, на земята? Далече е жетвата, далеч са и жетварите. А и смъртта на Шибил обърква всичко. Към нея Йовков тръгва с четирима отрицателни герои. Шибил, раз¬бойникът убиец и грабител, Мурад бей, кърсердаринът, подлецът, който е сътворил пъкления план по хващането на члодея, Велико кехая, в чиито интереси влиза залавянето на Шибил и дава дъщеря си за примамка, и накрая самата му дъщеря Рада, която се е съгласила да изпълни тази роля. Никой не е подозирал драмата, която ще се разиграе, про¬тивоположността, в която ще премине всеки един от тях. Шибил се превръща в наивно влюбен, в него се влюбва и Рада, кърсердаринът пада на колене пред епическата ху¬бост на юнака, а Велико кехая ще трябва да се потопи в скръб по изгубеното си чедо. Видно е, че при тази поста¬новка всеки един от участниците би могъл да бъде главен герой. Йовков е предпочел Шибил, първо, защото неговият сюжет вече е работил в съзнанието му още в „Последна ра¬дост”, и второ, защото е по-легендарен. Чрез разказа „Шибил” се задава особен тематичен модел ма цялата книга „Старопланински легенди”. Съдбата на Ши¬бил и Рада ще бъде сходна със съдбата на Индже и Пауна, Божура и Василчо, Женда и керванджията, Тиха и Величко, Крайналията и Курта. Единствено в смъртта ще е възможна тяхната любов и тук се крие общата легендарност на разка¬зите от този сборник. Легендарност, заложена в тематична¬та им близост с основната схема на фолклорния баладен мотив „Неразделни”. Така „Шибил” не само отваря книга¬та, но и я предсказва, съдържа я в себе си. Безсмъртието на героите тук е намерило своята митична, легендарна окрас¬ка и държи цялата книга ориентирана към себе си. Зад мно¬гото смърт стои събирането на двете андрогинни половини, разкъсани някога. Шибил е открил в Рада огромното малко нещо, липсата на което го е правила агонален, агресивен, убиващ. След първата им среща той започва да става пълен, хармоничен, смъртно цялостен. Става морален. Чрез Рада Шибил заживява праведно. Той вече не лъже, не краде, не убива, раздал е цялото си богатство, всичките си ризи, без¬ропотно ще предаде и живота си. Шибил е видял светлина¬та и никога не могат да го върнат в мрака. Рада му е помог¬нала, ще му помогне и сега, в смъртта. Тя става негов Път, негова Истина, негов Живот, ще го придружи и сега, когато той е тя и тя е той, защото са едно. Но защо стрелят, тя бър¬за, трябва да му обясни, че наистина е знаела нещо, но не всичко, не е знаела, че искат да го убият, трябва да му каже, че не го е излъгала, че карамфилът е истински… „Карам¬фил! Моите чувства са чисти” – дочуват те гласа на Люцкан, който е излязъл да ги посрещне.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

thirteen + fourteen =