Йордан Йовков – “Последна радост” – Мечта, любовта и войната

Блуждае из българската литература един странен човек – Люцкан, “кротък и простодушен”, “с безгрижна и безобидна душа на птичка божия”, с поизвехтяло бомбе и редингот, подарени му от младия градски инжинер.”Последна радост” е историята на Люцкан, един от поредицата мечтатели роматници в поезията на Йовкаов, историята на живот, изпълнен с магията на цветята и любовта, грубо стъкан, както стъпква всяка война. По размер и комцептуален заряд произведението е по скоро повест, отколкото разказ, както се възприема обикновено. С римски цифри са обозанчени десет глави, но проблемно емоционално и ситуационно творбата се дели на дже антитетично части: Първата (включва четири глави) – сантимент към вече отминаващото за автора време, а за читателя – все още отдалечаващо се в десетилетията, дори във вековете, сантимент към колорита на времето и на неговите хора; втората част (включва шест глави) – пълна противоположност на първата – холерата и страданията, ужасите не войната и смъртта. Въведението е пронизано от носталгия към “доброто старо време”, към “въображението на отминалото старо време”. Спокойно с пластична яркост Йовков пресъздава духа, настроението, бълбукащия живот в малкия провинциялен град, в който безпогрешно откриваме някогашния Добрич. Но още встъплението към разказа, дори още в първото изречение: “Градът бързо се подновяваше и растеше”, носи усещане за промяна като нравственост и битов декор, начин на живот и личностни взаимоотношения. Преплитат се утвърдени и нови норми, в традицията се вмества по широка индивидуална свобода. В тези променящи се във всяко отношение години прозира патриархалната романтика на отминаващото и промамливия чар на новото. Писателят релефно откроява най-колоритните човешки фигури, които със своето неординерно присъствие и поведение придават цвят на повседневието – Рачо Самсарът, дядо Слави, Кръстан Касапинът… Чак във финала на живописната интродукция, когато цялостната атмосфера е очертана като яркоцветен акварел, авторът въвежда централния герой Люцкан, не по-малко колоритен от вече представените лица, но впечатляващ в друг аспект. Не за първи и не за последен път Йовков избита героя си сред онези непригодни за практичния делник мечтатели, чиито години минават в някаква полуистина, полуизмислица. Люцкановия живот обаче е едновременно и напулно реален, само поизместен от делника към етично празна въображаемост – “сложната и тънка наука за цветята, с емблематичното значение на багрите им и особения алегоричен говор, който се изказва, чуто или нечуто…”. това е свят деликатен и добър, лъскав – въпреки издевателствата на младата компания над Люцкан, свят на силни чувства, любов, поезия, красота и някаква почти детска наивност, в която цари единствено нежност и доброта в дела и помисли. Без капка ирония, с деликатно внимание Йовков разгръща любовната линия на повествуванието. За Люцкан любовта е чудо, лудост, както и поезията му. Той не чака нищо от Цветана, просто обича с цякото си същество, самотно, странно и беззащитно. Навлизайки в ежедневието на Люцкан, с пластичен, зримо акварелен психологически дълбок рисунък, писателят разширява обкръжението около своя герой, въвличайки целия град като съучастник в играта на цветовете. Оформя се един крайно оригинален любовен триъгълник (Люцкан, Цветана, инжинерът), в който обичайните при подобни обстоятелства разпалени страсти, граничещи с престъплението (“Албена”), са изместени от нравствено благородство и особено радко срешана толерантност. Наистина странностите на самия Люцкан изключват мотива за съпрничество, но пътищата на човешката природа са неведоми. Не странностите на героя обаче определят етичната наситеност на повествуванието, а нравствено художествените предпочитания на самия автор. В цялото му творчество се налага специфично йожкожско духовно поле със свое излъчване, с хуманистичния патос на неизгасващото внимание към човека. Двете части на “Последна радост” са противоположни по всички посоки: ситуация, психологически реакции, проблемно емоционален заряд,настроение, атмосфера… контрастът е пълен: идилично романтичната хармония на мирния свят е изместена от неумолима жестокост и страдание. Йовков е еднакво силен като повествувател и в едната и в другата сфера. Историята на Люцкан е художествено образно въплъшение на хуманистичните авторови прозрения. Сред разнотипната галерия на своите герои Йовков отрежда специялно място на “малкия човек”. Чудаци и насретници като Люцкан, изоставени от съдбата, забележими единствено със странностите си, често смешни, те крият в тайника на душата си най-истински и благородни озарения, по детски чисти жъзторзи , но и жестока болка. В “Последна радост” без да изменя на своята максима да остава винаги скрит зад героите си, никаде да не се намесва пряко, Йовков формулира хуманистичните си послания: “ И разсъдила може би, че всички тия хора еднакво са достойни, че може би първи между тях трябва да бъдат ония, които най-много страдат, тя се затича право срещу Люцкан… и му подава цветето”. Една трайна тема в прозата на Йовков- човекът и войната – тук е разгърната изцяло в трагичен план. И като ситуация и като психологически рафлекси. Ако в “Белите рози” драмата е в потъпканата радост, в изпепеления живот. Но ужасът на сраженията остава в далечен план, то в “Последна радост” фронтът присъства със смазващото си ежедневие, в което холерата и глеадът убиват преди куршумите. Никъде в Йовковата белетристика бойната не е така потресаваша и страшна – глад, мъгла, кал, дъжд… и холера. Тези Йовкови страници заедно с повестта “Холера” на Людмил Стоянов, са най-силните изображения на военния ужас в литературата ни. Въпреки прокрадващата се носталгия по другото, още по старото време, Йовков с тихо съзерцание се подапя в романтичната идилия на Люцкан, неподозиращ трусовете на епохи и събития, с пиетет акцентира висшата нравственост на най-обикновените човешки радости. Но “етичният реализъм”, както няколко литературоведи определят художествения подход на Йовков, във военните сцени от “Последна радост” е изместен от стаен, неизказан протест, възмущение и болка. Те напират в обстановката, в масовите сцени, в потреса на героя от това, което става с него и другите край него. Външно жидимите картини се редуват с виденията на измъченото съзнание, което търси пристан от нещастията единствено в спомена за цветята – въплъщение на премазаната романтика от предишния, мирния живот. На преден план са изведени духовните рефлексии, психологическото отреагирване на войната, жрязала се грубо, дръстично унищожила малкия човешки свят, даден от природата на всеки. За Люцкан това е магията на цветята и любовта. И този разказ потвърждава пристрастието на Йовков към белия цвят, тук тясно вплетен в съдбата на героя. Писателят е създал свой модел не само за художественото, но и за чисто житейското битие на понятието “бял”. В “Последна радост” между всички цветове най-често се изтъква белият, поставя се на първо място: “ Цветя! Цветя! Хиляди бели, червени, всякакви цветя!” естествено това понятие носи повседневното си значение, но и в битийния план то се доотсенява. Рядко пълен синоним на пълен и чист, то крияе в себе си тези качества, дори там, където привидно е обективно безпристрастно: “белите й като сняг зъби”, “бялата й ръка”, “чистата й като сняг белина” – за харизантемата, “млечно бяла мъгла”… знаковата му символност далеч не е еднозначна. Променят се асоциятивните рефлексии не толкова като разнопосоченост, колкото по същност. В редица разкази (“Белите рози”, “По жицата” – “бялата лястовичца”, “Мечтател” – “белите коне”) в това понятие се таи по равно меланхолен или по-фатално трягичен глад за живот и любов. В “Последна радост” то придобива многостепенна символна стойност. Тук то е разграничено в езика на цветята: обещание – надежда (”Роза… Бяла! Любов, която въздиша”); чистота (“Бял карамфил пък, което значи чистота…”, “Разкошна бяла хризантема с нежни чисти като бял сняг листенца”). Особено емблематично е трикратното лайтмотивна повторение: “Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече любов”. Както в редица разкази, например “Мечтател”, така и тук границата реалност – бъображаемост се заличава. Действително изживяното прелива, разтваря се духовния копнеж. Изключителната сцена, когато непознатото момиче подава на Люцкан “голямо бяло цвете”, една от безбройните изключителни сцени ж Йовковата проза, в съзнанието на героя постепенно преминава в мечта – спомен-видение. В халюцинациите на болния Люцкан, в предчувствието за смъртблуждае и ликът на Цветана, една от жръзките с живота. При Йовков художественият образ, с трайно присъствие в творбата или съвсем епизодично, е акварелен, оживен, раздвижен, изпълнен с послания, носи психологическото бнушение, бележи пътя към иначе неуловимия вътрешен свят като реалност на изживяването или като халюцинация. И в разгръщането на мотива “бяла хризантема” отново са потурсени полюсните контрасти: от една страна красотата и нежността (“Вълна от нежност, трогателна доброта и невинност лъхва в душата на Люцкан. Цял един свят отколешен и хубав, се открива пред очите му, той гледа това чудно цвете, което след веселия празник на лятото донася със себе си тихата меланхолия на есента”), и от друга страна – грубостта на света (войникът стъпква подадената хризантема). И отново се появява от една страна – любовта към Цветана, която му се привижда като безплътно видение, и от друга – повеят на смъртта в нейните две лица – холерата и куршума. Финалният епизод на разказа-повест – психологически наситена инсценировка на предсмъртните мигове, интерпретативно е разгърнат в три вариянта. Първи план: последи контакти на Люцкан сус света. Ситуационната драма приема подчертано психологически ритъм, подсилен с контраста на мигновеното просветление: “Стрък бяла лайка… Погледът му не се отмести вече в друда посока… лицето му се разведряваше, някаква тиха и вдъхновена радост раздипляше бръчките му, отпъждаше сенките. В огасналия вече поглед заблещука слаба искрица, устните се помъчиха да се усмихнат”. Внушението е многопосочно, дълбоко и отвежда кум най-сложните и неразгадаеми трепети на духа. Цветята са заместили всичко, от което съдбата е лишила люцкан. Сега пред прага на небитието един стрък лайка озарява последното дихание. Белият цвят с асоциятивните алюзии за красота и добро, този пут антитетично съпътства трагизма. Така жижда картината големият хуманист Йовков; няма оправдание за войната, само стъпкан човешки живот. Втори план: оценката на санитарния полковник. При цялата трагичност на обстановката, неизразена пряко, неприкрита сатиричност обгръща думите му. Както в цялото си творчество, така и тук Йовков не коментира., а само разказва, инсценира кариеристичния фалш на казионното лицемерие, което за жалост се препраща от епоха в епоха: “Вижте лицето му, вижте прострените му напред ръце, като че да би могъл да стане, отново би полетял срещу жрага”. Спокойно, без излишен апломб на словото, се налага конпрастът между външната фасада и действителната човешка драма с най-интимните трепети в последните искрици живот. За бедната. Неразбираща жестокостта на света душа на люцкан има една истина – благородна. Детски чиста, деликатна, която в последните мигове приема образа на “бялата лайка” – един от най-ярките внушителни и много посочни “бели символи” в белетристиката на Йовков. Трети план: погледът на “младия момък”. “офицерски кандидат”, още непобеден от демагогията, който се доближава до психологическата реалност: “Бедния! – помислил си той. – В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!” В “Земляци”, “белият ескадрон”, “Българка” и в много от Йовковите военни разкази войната е подвиг и героика. Обикновеният войник я възприема като продължение на своята полска работа. Но в най-силните творби (“Последна радост”, “Белите рози”…) контрастът жойна – индивид е изведен ж полюсен трагизъм. Войната е само уйас, глад, холера, смърт. И неволно чуваме възгласа на Вазов: “О! Боже! Всяка война такваз е!”. В “Последна радост Йовков вижда човешката драма, погубения живот, с който някой силен на деня се е разпоредил. Негласно, но настойчиво звучи въпросът: “Ц какво право? Защо?”; вупрос обвинение, а който никое време и никоя идеология, каквато и да е тя, не е дала отговор и няма и да даде, защото на тези устои се крепи самата организация на човешкото общество от възникването му.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

15 − 5 =