Йордан Йовков – „Песента на колелетата”

Сали Яшир, надареният от Бога майстор на каруци и звуци, достига до хуманистични прозрения за смисъла на битието. За да стигне до тях обаче, тои трябва да извърви сложния път на житейските превръщания, да премине през болестта, смъртта и възраждането. Образът на героя е в многоинтересни отношения съссимволно натоварения образ на луната. Преображенията на лунната светлина отчетливо бележат промените в душевните състояния на героя и съдействат за обогатяване на внушенията. Вечната спътница пътува със Сали Яшар в неговия дълъг път към самопознанието. Повествованието непрекъснато акцентува върху двойнствеността на героя- той умее „мъдро” да се наслаждава нарадостите на живота, но и се измъчва от горчиви мисли и нерадострни спомени. Метафорично казано – единият Сали Яшар живее в „слънчевия свят” на признанието и видимите богатства, а другият се терзае в „лунния свят” на емоционалния недоимък. В слънчевия свят времето като че е спряло в безкрайната си природно щастлива повторителност. Там са богатството и дарбата, вдъхновеният труд и пеещите каруци, самото отдаване на ласките на света. Но знаците на прехода, така характерни за изображението на Йовков, не закъсняват да се появят. Сали Яшар е внзапно „изненадан от промяната” – полето е „почерняло”, а „над хоризонта, сред разпилените мъгли от прах, беше се показал месецът, голям и червен, като нагорещено велязо”. Именно изгряващият месец бележи обръщането на погледа – „Сали Яшар преставаше да гледа навън и обръщаше мислите си към самия себе си .”. Прехождането отвън „навътре”, от „слънчевото” към „лунното”, открива темата за злочестините. Притежанията на героя се оказват късни и ненужни дарове в опразнения дом. Каруците – вдъхновението и гордостта на Сали Яшар- разказват с чудните си звуци не друго , а „ … как един човек може да бъде много богат, но и много злочест”. По впечатляващ начин „слънчевият” и „лунният” свят са съпоставени в текста: „ На баира, отдясно на царския път, където каруците, които се връщат от града , разсипват най-мелодичните си звуци, лежат в гробищата двамата му сина, два сокола.Гробищата са драматично въведени като контрапункт на песенния „царски път”, те са тъмната , опака страна на светлото човешко съществуване. Изгубените синове и запилялата се по пътищата на света дъщеря оформят основополагащия образ на опразнения дом. Така месецът за пореден път осветява липсите, превръщането на дома в царството на сенките, на смъртта. Болестта на Сали Яшар е използвана като знак за потвърждението – тя подчертава още веднъж това, което разказът вече метафорично е заявил. Големият Празен дом директно е оприличен на „гробница”, където се мяркат привидения – „… немощна и болнава стара женасе мяркаше насам-нататък като привидение …”, и гостенин – самият Сали Яшар е „… гостенин от време на време вкъщи”. Няма шанс за рождества в тази къща, подобни фигури не могат да бъдат стопанин и стопанка, да съхранят неповторимата топлина на дома. „Навред беше тихо, напуснато,мъртво.” – това е изречението обобщение на закритите емоционални хоризонти на домашния свят. Луната отново е настойчив спътник на героя в миговете на безнадеждното очакване- „ Прозорците бяха отворени, вън се чернееха салкъмите и между листата им течеше бялата светлина на месеца.” Клоните на салкъмите са описани като „увиснали в сребърната мрежа на месечината”. Луната настойчиво продължава да бъде осмисляна като образ на метафизичен мовец, хвърлящ погубителските си мрежи над болните човешки тела и души. В нейните мрежи агонизира и болният от „лунната” болест Сали Яшар, напразно напрягащ се да чуе звуците на спасението. В репертоара на повествователното изкуство съществува вълшебната дума „ Изведнъж” – именно тя се появява в най-страшния момент на безнадеждността и агонията в „ лунните мрежи” – „Изведнъж тои трепна: вървеше някаде каруца.” Тази каруца, разбира се, е спасителната каруца на Шакире – дъщерята, завръщаща се у дома. Звуците ба каруцата са безспорен символен контрапункт на зловещия глас на нощтната птица. Нощта е мястото на сблъсък на гласовете , там човешката топлина на гласа съумява да се пребори с нечовешките писъци на злата тъмнина. Тук повествованието включва нови смислови пластове на лунния образ. Защото освен болестта луната означава и промяната, трансформацията, възраждането. Пристигането на Шакире е оповестено от пеещите колелета на нейната каруца, които „… идат наедно с лъчите на месеца”. С това идване домът отново ще премине в слънчевия свят – младата жена е описана като „огряна от слънцето и затова още по-хубава”. Един значим за внушениятана творбата символичен жест извършва завърналата се Шакире. Тя се преоблича със „скритите дрехи на майика й”, а преобличането в Йовковите творби, както знаем, е винаги знаково осмислено. И ето че от дълбочините на „старите брашовски сандъци”, този популярен символичен уред за неутрализиране на изтичащото време, като че възкръсва едно същество, което носи виталността на слънцето.Биографичното минало е осмислено в плана на митологичното – младостта на Сали Яшар е неговият изгубен златен век – векът на щастливата простота и емоционалсната пълнота – „… Сали Яшар я гледаше със свито сърцем защото пред очитему се събуждаха спомени и видения от друго време и от други дни.” Шакире е успяла да върне времето, митологичното време на златния век, и с това е спасила своя баща от смъртта. Нищо по-значимо от духовния баланс на спасителското завръщане не може да има – оздравелият Сали Яшар прозира именно това. Неговото досегашно лутане в търсене на завета го е изправило само пред закрити пътища. Героят иска да прави чешма, представя си цялата притегателност и щедрост на това благодеяние. Чесмата е символичен градеж, ориентиран към жаждата, с всичките й телесни и духовни измерения. Но интуитивната митологична „ компетентност” на героя му подсказва, че „чешма не навсякъде можеше да се направи, нямаше къде”. Чешмите се градят на особени, свети места, те бележат благодатта на природата и битието. Обладаният от копнеж по завета Сали Яшар е изправен сякъш пред изчерпването на земната вятост, всички жестове на добросърдечност изглеждат направени. Идеята за мост или хън пък е свързана направо с „лошото място” и с користта- „ .. всичко това му се виждаше или недостатъчно или не твърде почтено”. Символите, знаците, заветите са насочени към другите , но те са и мисъл за себе си, грижа за личното. Докато майсторското ковачество е захласът, опиянението от чистата любов към другите. Майсторът е този, който сава гласове на света, и тези гласове са гласове на спасението. Разказът за завръщането на Ибрям Чауш е може би смисловият център на творбата. Джапар разказва притчата за изгубения стопанин, който след дълго отсъствие се завръща у дома от далечните селения на смъртта. Това свято завръщане отново е „оповестено” от каруците на Сали Яшар – целият дом откликва на мощта на приближаващата се песен – „ И наистина, подир малко затупкаха боси крака, гледам, чернее се фередже, върви жена и около нея деца скимучат като прасенца, плачат. Познах я- жената на Чауша. „Татко ви си иде, мама” – дума им. И каруцата дрънчи, дрънчи, иде … Право да ти кажа, Сали уста – каза Джапар и въздъхна – доваля ми и си поплаках. Ах, голяма радост, голяма дунанма беше снощи в къщата на Чауша!” Поразяваща душите е тази среща, която отново сглобява разпилените късчета на дома. „ Мъртвият” баща се завръща по начин, дълбоко сходен със символично завърналата се дъщеря на Сали Яшар. И ето ,че Йовковият герой започва бавно да разчита въображаемата картина на светите места, разпръснати по света. На следващия ден в ковачницата майсторът на три пъти вдига чука и на три пъти го оставя замислен. На третия път, при треторо спомняне , вижда величавата картина на вечното завръщане – „ той сякаш като насън видя хиляди и хиляди каруци, които се връщат, които пеят по пътищата, а от ниските къщурки, над които се носи вечервн дим и прах, излизат жени с деца на ръце, други по-големи деца тичат наоколо им и всички вървят срещу каруците , за да си посрещнат…” Майсторът Сали Яшар е съзрял благословената светлина на света, циклите на тръгване и завръщане, преходите от слънчевия към лунния свят и обратно. Съзрял е загриженото , но и радостно стопанисване на земния дом. Той е разпознал дома като средоточие на святост в грешната и лунно-тревожна земя. Каруците, препускащи по белите пътища на света, са теглени винаги от съдбовните коне на копнежа по дома. Каруците са посланици на вярата и спасението, те са могъщи сили, разкъсващи коварните мрежи на лунните горести и болести. Край на „лошите места”, край на всички въпроси за посоките на завещаването – центърът на света е открит, заветът е намерен.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

eleven + one =