ЙОРДАН ЙОВКОВ – „ДРУГОСЕЛЕЦ”

С творчеството си Йовков продължава една вече утвърдена тема в българ¬ската литература – темата за българското село. Преди да се появят сборни¬ците му “Старопланински легенди”, “Вечери в Антимовския хан”, “Ако може¬ха да говорят” Елин Пелин вече е създал своята класическа селска проза. Но с тематичната близост се изчерпва и приликата между двамата автори. Раз¬ликите идват както от идейно-емоционалната им реакция спрямо промените в българското село, така и от повествователния модел на разказите им. Ако Елин Пелин акцентира върху жертвеността на човешкия труд и трагичната житейска предопределеност, то Йовков търси красотата във всекидневието, пресъздава духовната щедрост и благородството на човека, които остават вечни и неизменни, въпреки превратностите на битието. Човек, труд и приро¬да създават при Йовков свещената триада, обозначаваща преодоляването на раздвоението и маркираща постигането на съвършенството. Всяко нару¬шаване на хармонията води до трагични изпитания. На устойчивото и про¬менливото, на стойностното и житейски преходното е посветен цикълът “Ве¬чери в Антимовския хан”. Започнат в Букурещ и завършен в София, той се появява през 1928 г. Сборникът е разделен на две части. В първата са включени седем разказа, които въвеждат в атмосферата на чудните вечери и в пространството на хана, който “не беше само на кръстопът, а на едно място дето се пресичаха много пътища”. Една омагьосваща сила привлича млади и стари, бедни и бо¬гати – красотата и усмивката на Сарандовица. Едни идват и си тръгват, дру¬ги, като Калмука, завинаги остават в хана. Така е и в живота – едни се раж¬дат, други умират, хората мечтаят за любов, страдат от самотата си, но той неизменно продължава. Светът е “колело” и в него стойност има човекът “с широко сърце”, а парите, земята и богатството са “вятър”. Широтата на чо¬вешката духовност намира своя знаков еквивалент в безкрайното добру¬джанско пространство: “…леките преливи на хълмовете, полето; ивиците на нивите с жълти стърнища, пътищата, легнали межу тях като змии; после тоя простор, тая безконечна черта на хоризонта, развърната колкото се може по-нашироко, за да побере цялото небе пад себе си”. Създава се един свят на романтика, на празнично усещане за битието, в което вечни и непре¬ходни остават трудът, любовта и красотата, а преходни – човешките страсти и амбиции. Разрушаването на хана, превръщането му в “шепа пепел” обозна¬чава не само пагубното въздействие на войната, но и безвъзвратната загу¬ба на миналото като време на доброта и хармония. Във втората част са вклю¬чени девет разказа: “По жицата”, “Два врага”, “Албена”, “Сенебирските бра¬тя”, “Грехът на Иван Белин”, “Измама”, “Имане”, “Друг свят” и “Другоселец”. Те не са обвързани чрез общи герои и общо място на действие, както е в пър¬вата част на сборника. Всеки един от тях е самостоен, независим от остана¬лите. Но дори в тази си самостойност отделните разкази обезпечават функ¬циите на цикъла, показвайки разпокъсаността на човешкото битие. На място¬то на единението, на колективното живеене, на благородството са дошли ал¬чността (“Имане”, “Сенебирските братя”), “подивяването” на човека (“Грехът на Иван Белин”, “Два врага”) и лъжата (“Измама”). Този низ от страсти, гре¬хове и престъпления се отваря и затваря от разказите “По жицата” и “Друго¬селец”, които внушават, че вече, уви, непреходни и вечни са останали само човешкото страдание, безпомощността и усещането за екзистенциална са¬мота. И ако в “По жицата” идейно-емоционалният акцент е поставен върху съпричастието и човешкото състрадание към чуждата драма, то в “Другосе¬лец” той е върху безнадеждността на земната участ, финалът на сборника звучи като тъжен реквием за отмиращата човечност и умъртвената доброта. Експозицията на разказа въвежда в празнична атмосфера. Селяните се събират в кръчмата след продължителна и упорита работа. Чрез няколко де¬тайла се постига усещането за празничност – “чисти ризи с широки бели ръ¬кави”, “трева е поникнала и на камък. Такава зеленина е навън…”. Чрез символ¬ното си значение бялото (равнопоставено по смисъл със светлината, свърза¬но с божественото и духовното) и зеленото (изразяващо плодородие, здра¬ве, възраждане на природата) обозначават хармоничното единство между двете начала, между този, реалния, и другия, митичния, свят. Тема на оживе¬ния разговор е богатата реколта, ключовите думи са “спор и берекет”. Ра¬достта от плодородната година е преплетена с грижата за опазването на до¬битото. Желанието на всяка цена да се охрани, предпази от посегателства “своето” предизвиква определено решение: “наш, ваш – все едно. Глоба на общо основание”. На пръв поглед всичко е разумно и справедливо, регламен¬тирано както от общото мнение, така и от закона. Такъв е светът на обичай¬ното човешко живеене, но той е несъвършен по своите морални стойности. Подтекстово повествователят внушава, че има нещо неестествено, нехармо-нично в превеса на материалното над духовното. Изчезнало е щастливото време, в което светът не е знаел значението на думите “мое” и “твое”. Спа¬сението, постигането на царството Божие е възможно само ако човек възлю¬би ближния си като себе си. С притчите си Исус учи, че да имаш съкровище на небето, трябва да се разделиш с имотите си и да раздадеш всичко на си¬ромасите (Евангелие на Матея 19:21-23). Единственият, който не взема участие в общия разговор, не се обвързва с общностните вълнения, е Торашко каменарят. Оразличен от останалите (чрез странното звучене на името му, чрез маркирането на дома му като кре¬пост), той е лишен от спокойствието и мъдростта на ония Йовкови герои, ко¬ито са постигнали духовно единение със себе си и природата. В пиянското мълчание на Торашко има стаен гняв, неясно недоволство, то е различно от онова “златно мълчание” на други герои, изпълнено с “най-дълбоки човешки преживявания”, с “най-красиви видения”, с “най-светли размишления” (С. Сул-танов). Много скоро обаче този епизод ще се окаже важен детайл в сюжет¬ното развитие, ще даде нова посока на действието, ще подскаже идейната концепция на автора. Продължавайки да разказва непринудено и спокойно, повествователят заявява: “Разговорът в кръчмата утихна и се раздроби”. Глаголът “раздроби” става показателен за същността на света и човека. Раз-ломена е целостта, хората сякаш са забравили красотата на зелените нивя; разделили се на групи, те са потънали в дребнави политически злословия или с насмешка се отнасят към разказа за чудодейната сила на парченцето от “честния кръст”. Липсва онова молитвено празнично опиянение на селската душа, мистичното преклонение пред земята, което характеризира отношени¬ето на герои като Стоил (“Земляци”) и чичо Митуш (” Ако можеха да говорят”). Разказвачът е готов да въведе образа на “другостта”. В кръчмата идва друго¬селецът, “дребен човечец, дрипаво облечен”, с конче “слабо, дребно с разреше¬на козина”. Такъв е видян той през пределно обективния поглед на повество-вателя, скрит зад персонажите си. Другоселецът е чужд на останалите не само регионално, но и духовно. Уплашен, безпомощен, той е олицетворение на жертвеността. Срещу него се нахвърлят всички с неочаквана жестокост; повествователят е поставил акцент върху първичното, хищническото в реак¬циите им: “Почервенял, с издути жили на шията, с изпъкнали сини очи, Татар Христо беше дигнал юмрук над другоселеца и само дето не го удряше още… – Удари го, удари го! – викаше дядо Иван…и отвисоко, като орел, изгледа дру¬госелеца”. Описанието на другоселеца ясно говори, че несретата му идва от бедността, но разказът далеч надхвърля социално-сантименталното, търсей¬ки много по-дълбоки внушения за връзката между грешния земен свят и дру¬гия – нравствено съвършения. Принадлежността на героя към другия свят е подсилена чрез слабото му обвързване с този свят. Откъде идва, накъде се е запътил непознатият селянин – все въпроси, на които текстът не дава отго¬вор. Другоселецът духовно се родее с герои като Серафим, Живко, Люцкан -все чистосърдечни, незабележими, лишени от здрави социални и семейни връзки. Беден, кротък, чист по сърце, героят е въплъщение на онова духовно блаженство, за което говори евангелистът Матей. Чудатият селянин не е гла¬вен персонаж, той е само пратеникът, дето трябва да подложи на изпитание вярата и милосърдието на останалите. Разказът изследва другите, разкри¬вайки пътя им към колективното просветление. Няма по-велика радост за твореца от тази да прости на героите си, да открие “синаповото зърно” на вя¬рата. Както учи Исус, не до-“седем пъти – до седемдесет пъти по седем” трябва да сме готови да простим на брата си (Матей 18:21-22). Велика е хрис¬тиянската любов, тя “дълго търпи и е милостива…не търси своето, не държи сметка за злото…на всичко хваща вяра.” (Първо послание на апостол Павел към коринтяните 12,13:4-7). Тъкмо подобна милостива и всеотдайна любов към ближния, изпаднал в беда, ще разчупи коравосърдечието на човеците. Няколко момента в повествованието подготвят това просветление. Типич¬но по йовковски е отделено внимание на жестовете на уплашения и безпомо¬щен селянин. Останалите персонажи забелязват кръпките по антерията му, треперещите му пръсти, извехтялата синя кесия, единствената, грижливо сгъ¬ната банкнота от двадесет лева. Те не само виждат, но и “разчитат” истина¬та, скрита зад тях; постепенно се отърсват от духовната си слепота и корави¬те им сърца стават податливи на жалостта. Привидно неочакваният изблик на Торашко завършва този процес. Той изказва гласно онова, което гложде всички. Сърдечното му обръщение “братко” към непознатия, целувките му, неадресираната към никого реплика на дядо Иван: “- Хм…ша го цалуВа пък…Юда” са сякаш земната проекция на митологичното припознаване на Исус. Жертвата е нужна, грехът е нужен, за да го има и изкуплението. Сълзи¬те на Торашко (независимо, че могат да бъдат възприемани като плод на пи¬янското му разчувстване) са израз на колективното покаяние и път към опро¬щението на греха. Настъпилото огромно мълчание е вече онова, значещото, дето отпраща погледа навътре към себе си. Моментът е наситен с вътрешно напрежение и води до психологически и сюжетен обрат: “Кметът се обади: – Остави го, Илия. Хайде тоя път ти прощаваме,…”. Разбити са социалните и законовите предписания, значещо е само емоционалното откликване. Радостта на другоселеца и всеобщото облекчение са краткотрайни. Нов сюжетен обрат поставя на изпитание съпричастието на селяните. Болното конче на непознатия безпомощно е рухнало на земята, а очите му са “тъмни, замъглени, сякаш слепи”. Всички се втурват да помагат на изпадналия в беда, но скоро селянинът остава сам. неподвижната му фигура е обгърната от па¬дащата нощ. Тъмнината е погълнала останалите, “хората са помрачили своя ум и са се отдалечили от Бога” (анонимно, Слово за Богородица). Самот¬ността на бедния непознат и добичето зазвучава като символ на безкрайна¬та екзистенциална несрета на човека. Кончето и другоселецът са се слели в един общ образ на мъката, но са отправили и безмълвния си копнеж по един друг свят, в който няма болка: “Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препъл¬нено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите”. Във фолклорното съзнание конят е символ на небесното начало, той е посредник между гор¬ния и долния свят. Едновременно соларен знак и митичен образ на смъртта, той въплъщава ненарушимата амбивапентност на света. Доброто и злото, мъ¬ката и надеждата са неотменно свързани в човешкото битие и само вярата и упованието в неизбежния им кръговрат може да крепи човека. Според Битие Господ извежда Авраам навън и му казва: “Погледни към небето и изброй звездите, ако можеш ги изброи.” И му рече: “Толкова ще бъдат твоите по¬томци”. Хората са неизброимо множество, грешно, страдащо, но богоподоб-но в милосърдието си и в стремежа си да достигне до светлината на добро¬то. Това е неписаното внушение на Йовков, който, рисувайки света пределно реалистично, гради една друга, паралелна реалност, в която се открива веч¬ното и стойностното в човека и за човека.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

ten + 12 =