Йордан Йовков – „Албена”

От всичките ценности на човечеството красотата – физическа и духовна, е онова богатство, което е трайно и изключително силно привлича творческото внимание на Йордан Йовков. Красотата, особено когато служи на доброто, според писателя е главното мерило за всички прояви в човешкия живот. Култът към красотата се проявява в цялото творчество на Йовков. Това придава определен естетически акцент на всички нравствено психологически и етични проблеми в неговите произведения. Силата на красотата е показана най-ярко в едни от най-недостижимите шедьоври в нашата литература – разказите от сборника „Вечери в Антимовския хан”. Интересно място в него заема разказът „Албена”, в който е засегната темата за греха и изкуплението, за неотразимата сила на женската хубост. Този разказ има две кулминационни точки, изразяващи отношението на социума към греха на Албена. В първата сцена е тълпата, която забравя моралните канони, под въздействието на женската хубост опрощава греха. Така разказът утвърждава първото естетическо гледище към красотата – неподсъдна, Божа даденост, духовен център на селото и затова трябва да бъде запазена и съхранена, а не унищожена. Важна роля в хармонизацията на грешницата с общността има дядо Власю, чиито думи: „Какво е селото без Албена!” събуждат естетическата реакция на тълпата. Друг кулминационен момент е признанието на Нягул, че е убиец, а Албена – съучастница, възвръща отново моралистичния рефлекс. Помирителят дядо Власю този път се явява в ролята си на разединител между личността и групата. Разказът „Албена” разгръща в сюжетен план идеята за покоряващата сила на красотата и голямата тема за греха и наказанието. Това е разказ за въздействието на красотата върху множеството, за преобразяващата сила на красотата. В този план „Албена” много напомня на „Фрина” на Пенчо Славейков. Главната героиня – Албена, е самата красота, въплътена в образа на една реално съществуваща жена. Начинът, по който Йовков изгражда нейния портрет, е характерен за неговия поетически стил. Той ни подготвя за появяването на Албена чрез оценката „хубава”, изречена единодушно от селяните: „И отдалеч по вървежа и по правата ? снага се познаваше колко Албена е хубава”. След тази начална обща характеристика обаче Йовков внася нови щрихи към образа на Албена в типично фолклорен стил: тънки вежди, бяло лице, стройна снага. От лицето ? се излъчва „магия, която укротяваше и обвързваше”. Прибавено е и детайлно описание на облеклото – също красиво и празнично: син сукман, късо елече, украсено с лисича кожа. В синхрон с хубостта на Албена е и хубостта на мъжа, влюбен в нея. Непознатият мъж, заподозрян отначало в убийството на Куцар, е описан като рус хубавеляк, с килната назад калпак и небрежно разбъркан перчем. Нягул, ощастливеният от любовта на Албена неин съселянин, е обрисуван по абсолютно същия начин. В контраст с красивия Нягул е представен съпругът на Албена – Куцар. Той е символ на грозотата – неугледен, тромав, приличащ, по думите на писателя, на „плашило”. Отрицателната си оценка авторът допълва и чрез редица сравнения: Куцар „гледа като бик, подчинява се като роб” и то на Нягул. Глаголът „подчинява се” внушава мисълта, че грозотата е длъжна да се подчини на красотата. Йовков допълва: „Като че не беше жив човек, а вещ.” В съгласие със своето виждане той внушава, че само красотата притежава живот. В центъра на творбата е изпращането на Албена за града. На площада се е събрало почти цялото село и авторът проследява нравствените реакции и отношението на хората към героинята. Когато Албена, странно притихнала и красиво облечена, се задава по улицата, съпроводена от двама стражари, тълпата я посреща със злобни подмятания, а дядо Власю, готов да даде воля на нравствената присъда на селото, размахва тояга в закана: „ Да я храсна аз по главата, че да види.” Тоягата е символ на строгата морална санкция. Селото обвинява Албена за стореното престъпление и независимо от присъдата, която ? предстои, селото я наказва с поведението си. Но щом Албена минава между двете стени от хора и вдига погледа си към тях – „още по-хубав, защото беше натежал от мъка”, сякаш става някаква магия. „Грешна беше тази жена, но беше хубава” – в тези думи авторът събира нравствената оценка на селото. Красотата има нравствена сила и тласка селяните към нравствена трансформация. Същото вътрешно преобразяване се случва и с бея от „Шибил”. Жените, готвещи се до този момент да хулят Албена, млъкват, за тоягата на дядо Власю остава неподвижна. Само за миг става „чудото”, но то преобръща и най-коравите сърца: „жалост и доброта светна в очите на мъже и жени”. А след думите на Албена – „спокойно скръбна, все тъй хубава”: „Прощавайте! Млада съм съгреших!”, всички стълпени около нея заплакват. В този момент се чува разтрепераният глас на дядо Власю: „Момчета, дръжте я, не я давайте! Какво е селото без Албена!” Какво са хората без красотата – сякаш казва Йовков. В този момент красотата бележи своето тържество – злобата и настървението са забравени и се постига колективно изживяване на един върховен миг на опиянение. Това обаче е само един миг, който бива рязко прекъснат от появата на убиеца Нягул, което действие е предизвикано от разкаянието на Албена. Преди да се появи Нягул тя изглежда уязвима, слаба, ранима и това предизвиква естествената жалост и съчувствие на всички. Но когато до грешната жена стои един мъж – рус и хубав, грехът се умножава. Защото освен убийството има и прелюбодеяние, което предизвиква страданието, отчаянието и безкрайната мъка на Нягулица и гняв. Вдигнал тоягата си, дядо Власю отново започва да вика: „Кучката, развали още една къща”, а жените я „стрелват с очи”, пълни с омраза. Извисяването до красотата е един мигновен порив. Макар и мимолетен, той е все пак тържество на духа, победа над ежедневието. Опоетизирайки хубостта на Албена моралистът Йовков не може да оневини героинята си и ? дава своето „възмездие” чрез наказанието за извършения грях. Разказът „Албена” е истински апотеоз на красотата и на нейната всепобеждаваща сила. В него Йовков постига най-високото си творческо достижение като изразител на преклонението си пред нея. Ненадминат майстор на художественото слово, той съумява да ни направи съпричастни на своето възхищение пред това най-пленително богатство в човешкия живот.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

twenty − 1 =