ЙОРДАН ЙОВКОВ – “АЛБЕНА”

Всичко в Йовковото творчество щеше да бъде по-лесно, ако не съществуваха Женда, Албена, Славенка, великите грешници, героините на „жеста” и на „порива”. „Грешна бе¬ше тая жена, но беше хубава.” Това Йовково изречение се цитира с такава упоритост и толкова еднозначно се тълкува, сякаш е универсален ключ към всички разкази на писателя. Но то степенува в себе си морала и красотата категорично в полза на красотата. Тъкмо това тълкуване противоречи на христоматийното, но вече предъвкано твърдение, че у Йов¬ков красивото и доброто се припокривали, че етично и есте¬тично са сливащи се категории в разказите на писателя. Че доброто е винаги красиво, е безспорно, имайки пред¬вид симпатичната неугледност на Серафим, Люцкан, Стоил и другите. Винаги ли е добро обаче красивото? Мисля, че с гор¬ния цитат от „Албена” Йовков поставя въпроса в друга плос¬кост – взаимно обусловени ли са тези категории, в постоянна функционална връзка ли са помежду си? Албена е грешна не защото е хубава. Тя просто е хубава, въпреки че е грешна. А защо е съгрешила – ето основния въпрос. Неговият отговор е някак извън разказа. Самият текст обяснява непрекъснато в какво е съгрешила героинята, но това е съвсем друго. Публичният съд над нея произнася една след друга две присъди и това дели разказа на две половини. Първия път Албена е оправдана чрез хубостта си, въпреки смъртта на Куцар (красивото е по-силно от злото!), вторият път е осъде¬на само заради любовта си към Нягул (моралният закон е над красотата!). Сякаш героите и техните съдби имат само едно предназначение – да покажат съкрушителната юридическа сила на колективния морал, който може с еднаква лекота да опрости смъртен грях и да осъди на смърт за нищо. Оказва се, че съучастието на героинята в убийството на съпруга й е по-малко престъпление от неморалната й любов. Убийството на Куцар е вече консумиран грях и след разкаянието на Албе¬на е готов за опрощение, докато престъпната любов още не е приключила – грехът не е завършен и колективният морал, нямайки готовност да отсъди веднага, реагира спонтанно и осъдително. Същият, който казваше в първата част на разка¬за, в опрощението на убийството: „Грешна беше тази жена, но беше хубава”, сега, във втората част, в осъждането за тай¬ната любов, би могъл да каже: „Хубава беше тази жена, но беше грешна.” Не е Йовков, който съди своите герои. Той дори си отва¬ря оневинителни пролуки, каквато е характеристиката на Куцар: „неугледен, тромав и прост човек”, „като че не беше жив човек, а вещ”, „как е могло такова плашило, като него, да вземе такава хубава жена, като Албена”. Нека си при¬помним само, че същата ситуация се повтаря и при мъжа на Женда, воденичаря Върбан – той е „намразил всички хора”, „краде от житото”, „не ходели на воденицата му”, „карал се ! бил с всички”. През този малък пробив в греховността на героините се вижда истинската причина за неморалността им – липсата на хармоничност. Йовков не ни казва защо и как такива красиви жени имат мъже като Куцар и като Върбан, но явно той нарочно ги е сподобил с чужда, несвоя половина в хаоса на всеобщото търсене на андрогинна пълнота. Случайното семейно съжи¬телство може да се приеме не само като поведенчески мотив на героините, но и като „философска” първопричина. При своето очевидно несъответствие Женда тръгва към морето, към далечините на неизвестния живот, където шансовете за пълнота ще са по-големи. Морето за Албена пък се нарича Нягул. Всички тези малки трикове на Йовков, лежащи извън сюжета, от морална гледна точка са „облекчаващи вината об¬стоятелства” и идват да подскажат, че ако читателят проща¬ва на героините, то не е само заради красотата им. Мълчейки по въпроса защо такива красиви жени имат несъответстващи им съпрузи, писателят оставя вратата отворена и през нея се промъква, макар далечно и неосъзнато, до¬пускането, че това е станало противно на тяхната воля. Тяхната греховност сякаш е продължение на някаква стара вътрешна съпротива срещу съдбовната несправедливост на натрапения брак, оставен без каквато и да е мотивация. Ако Йовков беше само споменал, че Албена и Женда са омъжени съответно за Куцар и за Върбан по сметка, по родителски съ ображения или по някакви други причини извън героините, разказите щяха да изглеждат доста различно. Пълното авто-рово мълчание стимулира въображението на читателя, без да му оставя особен избор, държейки го между митичната красота на двете жени и очевидната неестественост на тех¬ните бракове. Художествената ситуация около тях е толкова майсторски организирана, че за героините е оставен един-единствен изход – греховният. Така читателят е изправен пред абсурда да възприеме красотата на героинята като мо¬тив за собственото й морално престъпление. Това автома¬тично го заставя (в търсене на художествена логика) да преднапише в съзнанието си историята за натрапения съп¬руг. Вредната за всички бабичка, която избира Разколников, ;а да изпробва идеята си, при Албена и Женда е отнапред за¬дадена оправдателна съдба. Няма Йовков герой, който да е оставен без спасение или без оправдание. Албена и Женда в това отношение са екстре¬мални авторови създания. Те са най-далеч и най-високо в своя „порив”, но получават читателското опрощение, защото „жестът” им не е въпреки обстоятелствата, а благодарение на тях. В особена степен това се отнася за Албена. Нейният не¬поправим грях е тайната й любов с Нягул. В края на разказа обаче това престъпление също е мотивирано тихомълком чрез жената на Нягул, обрисувана от Йовков като „слаба, пре¬ждевременно остаряла, повехнала”. Представена е греховна и дори престъпна любов между двама души, млади и красиви (Нягул също е „хубавеляк”!), които имат за мъж и за жена свои физически и духовни отрицания, при това без да се знае причината за тази несправедливост. След като е принудил ге¬роите си да съгрешат, Йовков принуждава читателя на свой ред да ги опрости и сам тайничко застава на тяхна страна. В Албена са влюбени всички, които са я видели. И всич¬ки, които са прочели разказа, носещ нейното име. Предпола¬гам, че преди всички в нея се е влюбил нейният автор. Йов¬ков си спомня как, докато писал разказа „Балкан”, през цяло¬то време плакал. Не е документирано как се е чувствал, до¬като е писал „Албена”, но имам чувството, че е бил на една крачка от историята на митичния кипърски владетел Пигма-лион – човека, който до такава степен обикнал красивата ста туя на Галатея, че тя оживяла и му станал жена по волята на Афродита. И други героини на Йовков са красиви, но при Албена това е подчертано многократно, сякаш в унес. Ней-ната хубост я изчерпва като героиня, създавайки около обра¬за типичната Йовкова легендарност. Харесал по необходимост героинята, читателят не може да отговори в края на разказа кое й е хубавото на Албена. Връща се към текста и там намира нищожни указания, бег-ло споменаване на фолклорните топоси „бяло лице” и „тън-ки вежди”. Нищо друго! И тогава ще си спомни, че не може да опише красотата и на Сарандовица, и на Рада, и на Пау¬на, и на Курта, на Шибил и на Индже, че наивно се е дове¬рил на неподплатените с конкретни описания Йовкови твър-дения. Че красотата на героите спира при дрехите или най-много при две-три портретни щрихи, както е при Албена. Неслучайно в огромната част от случаите писателят предпо¬чита определението „хубава” пред „красива”, което, макар и по-неутрално, е по-безапелационно. За много от героините на Йовков хубостта е съпътстваща или определяща характе-ристика. При Албена тя е същност. Албена е Хубостта. Оттук произлиза и липсата на детайли. Героинята е ми¬тично ослепителна – как да ги види човек! В своето вели¬чие Албена е подобна на красавицата Елена, в сянката на чиято красота се е водила битката пред стените на Илион. Историците отдавна са посочили причините за Троянската война, но и до днес читателят предпочита да вижда на дъ-ното на утаените събития непоносимата красота на бого-равната Елена. Троянските старци – съвестта, мъдростта и истината на героичния град – я гледат да преминава през площада като сладостен сън, като непосилно видение. Й с отмалели очи произнасят оправдателна присъда: да, за тази жена си струва да се воюва! Не е по-различен моралистът и съдникът дядо Власю. Като истински троянски старец той е готов да порицае и до-ри да овъзмезди, този път по нашенски, престъпната греш-ница. Но при вида й и той е преобърнат, съкрушен, подобно на своите антични предшественици. Сякаш за да напомни, че за красотата няма градове и времена, че тъкмо тя е голя-мото изпитание на човека в миналите и идващите векове. Ако твърдението на Достоевски, че красотата ще спаси света, се прочете буквално, по адрес на Елена и на Албена то ще се окаже изцяло невярно. Тяхната женска красота е погубваща. В нея има нещо тиранично, обезсилващо. От красотата им извира магическа власт – тъмна, неуправляе¬ма, безконтролна, неосъзната. В нея е изгоряло всичко дру¬го, което героините са имали. Към женската им красота ка¬то към фатална светлина са се устремили ослепелите мъже. В нея се изгубват самите героини. И за Албена, подобно на Елена, се води война между мъ¬жете. И за нея се пролива невинна кръв, извършва се смър¬тен грях. Самата Албзна е омърсена в престъпно убийство. Но по силата на тайнствено чудо вината се отмива от нея като измислена черна вода и в края на разказа пред читате¬ля една жена зъзне красива. Защото в плътната сянка на мо¬рала застават само делата и всички други блясъци умират. В извеждането на Албена има нещо карнавлистично, ко¬ето напомня извеждането на Иисус след произнасянето на присъдата. Навярно това е далечен, едва доловим сигнал за невинността на героинята, който потъва във всеобщия шум, в настръхналото суетене на хората. Те са „рукнали” отвсякъ¬де към царицата на бляскавата земна красота, за да й сложат трънения венец на колективната присъда сред хули и прис¬мех. Тази успоредица може да е съвсем случайна. Нека оба¬че си припомним как Йовков на няколко пъти подсказва, че събитията в разказа се разиграват през страстната седмица, в дните преди Разпятието и Възкресението Христово. Съз¬нателен или не, паралелът е факт. Писателят е разположил герои и събития във времето на всеопрощението, в седмица¬та, в която Христос, разпънат за отмиване греховете на хо¬рата, не ще забрави и Албена. Това е времето на всепобеж-даващото добро, когато за първи път е победена самата Смърт. Великден иде, целият свят е в Навечерието, всички се приготвят, природата и селото се обновяват, жените са из¬мазали и боядисали своите къщи. Само Албена – обхваната от греховна треска, заета изцяло със себе си, обсебена от съдбовната си тайна – отсъства от живота, не го забелязва. Не забелязва, или забравя, или просто не взема под внима¬ние, че в нощта на убийството детето е в стаята. Така ли постъпва убиецът, така ли постъпва злодеят?! Не. И Албе¬на, и Нягул не са на себе си, те действат като в някакъв зло¬вещ сън, от който не могат да излязат и в който безразбор¬но преминават потискани стари огорчения с неясен произ¬ход и профучават в отвратителна близост деформираните лица на натрапените съпрузи. В този кошмар тъмнината в душите на двамата се взривява. Това е мигът, в който човек дава живота си, разменя душата си само за да съзре далеч¬ното, светещо лице на свободата. На сутринта сънят се е оказал истина. И всичко трябва да се плати. С позор, с покаяние, с изкупление. Тук е центърът на разказа. Убийството не е причина, а повод. В противен случай Йовков задължително трябваше да вкара погребени¬ето на Куцар, но то щеше да намали напрежението, идещо от премълчаното. Не само Албена, никой в селото не мисли за това, сякаш то е в някаква друга част от живота. Мъртви¬ят винаги е център на внимание, дори когато не е жертва. Макар и напълно невзрачен в живота, в смъртта човек се из¬равнява с всички останали, застава на най-високото стъпа¬ло, отдето единствено може да се мине отвъд. Но не и в то¬зи разказ. Самият Йовков придава на Куцар стойността на „вещ”, извеждайки самото му име от някаква убогост (куц). В Албена, а по-късно и в Нягул има съсредоточена толкова художествена енергия, че всичко останало губи смисъл. Раз-колников е много по-важен от убитата баба. Албена е запътена към свободата, към това непознато, красиво усещане, чието съществуване само подозира. До¬сега героинята не е знаела, че Свободата е Пътят, не Целта. Сега вече знае, но трябва да изкупи своето прозрение. Йов¬ков не я изправя пред въпроса за цената. Голямото й пости¬жение е разбирането, че е сгрешила. „Сгреших. Прощавай¬те!” Албена се е върнала в живота. Без нея селото ще е съ¬щото, което ще е тя без него. Тя е пренебрегнала регулатив¬ните функции на колективния морал, но юридическата му сила приема смирено и кротко, което води след себе си оп¬равдателната присъда. „А Албена вървеше все тъй спокойно скръбна, все тъй хубава.” Очите й „под тънките вежди гледаха надолу”, „ръ¬цете си смирено държеше отпред, като че отиваше на черква”. Каква е тази жена вече някой е казал, но коя е тя?! То¬ва никога няма да разберем. Останала без нищо друго освен хубостта, тя някак се е обезплътила. Във външния й вид има нещо богородично, нещо мъченическо и светло, идещо от спокойствието, което писателят изрично подчертава. Със своя син сукман, единственото, което знаем за облеклото й, със своята скръбна, красота Албена удивително напомня за синята тревненска „Богородица Скърбяща”, изписана през 1848 г. Помня, когато за пръв път видях тази икона. Беше в параклиса над Трявна, където е цялата сбирка на местната иконописна школа. Уредничката запали прожекторите, от¬някъде вървеше тихо църковно песнопение. Когато видях синята Богородица, се стреснах. Обхвана ме някаква сла¬достна отмала и едновременно с това усещане за непочте-ност. Някак срамно преодолях желанието да стоя при нея и едва когато останах сам, се върнах. Иконата беше сложена легнала и звънеше сред останалите. Беше жива. Стоях пред абсурд – скърбящата Божия майка беше красива девойка. Смутен бях не от възрастовото несъответствие – след „Пи-ета” на Микеланджело това не смущава никого! – а от съче¬танието скръб и красота. Скръб и хубост! Светата Дева страдаше за загубения Син, но стоеше спокойна, без вся¬какви съмнения за предстоящото Му възкресение. Лицето й излъчваше не надежда, а точно спокойствие. Скръбно спо¬койствие. На такова съчетание може да издържи само жена! Задължително красива. Като Албена! Паралелът между Йовковата грешница и Пресветата Бо¬городица може да звучи и кощунствено, но дотук той беше изцяло естетически. Друг не би могъл и да бъде, освен ако допуснем, че разказът ни е заблудил. Ами ако авторът ни е объркал, говорейки с недомлъвки за своята героиня? Ами ако я кара да действа в тъмни и неясни сцени, ако често предава обвинителните сведения като чути от нечия уста в анонимна¬та тълпа – не са ли това все опити да ни заблуди? Признавам си, че стигам до тези въпроси само защото ми се иска Албе¬на да бъде невинна. Оправдал съм я вече, всеки би я оправ¬дал. Но аз искам да съм я оправдал поради невинността й, а не въпреки вината й. И с дълбоко удовлетворение въздъхвам! Десетки пъти съм чел разказа, знам го почти наизуст, а едва сега разбирам, че и Йовков е направил тъкмо това! Единственото доказателство по делото „Албена” е тек¬стът на разказа. В него няма нито един факт, като изключим смъртта на Куцар. Не знаем дори как точно е убит – удушен ли е, с нож ли е прободен. Знаем само, че някакъв мъж, впоследствие се оказва, че това е Нягул, се е борил с него. Как е завършила борбата – за това мълчи единственият сви¬детел, двегодишното дете на Албена. Знаем също, че Албе¬на е признала всичко, но какво точно е признала – никой не казва. Читателят чува от нея само едно признание – че е сгрешила. То като че ли носи в себе си някаква и сюжетна, и характерологична достатътчност. Извън него са само под¬робности, липсата на които е по-въздействаща, отколкото наличността им. Освен с престилката, която малкото дете поради късния час на нощта може и да е сънувало, Албена няма друго участие в престъплението. Нягул и Куцар може и да си разчистват сметки около съвместната си работа в мелницата. Писателят казва, че през последните дни отно¬шенията им са били много лоши. Това може да е резултат на разкриване на евентуалната връзка между Албена и Ня¬гул от страна на Куцар, но може да е следствие и на безброй други неща. Самото убийство е скрито от читателя. От дру¬гиго, не от писателя, той научава, че се е водила някаква борба. Но ако Нягул е нахълтал в къщата и е убил Куцар, а след това Албена е излязла и викала за помощ? Кога са раз¬брали съселяните, че Куцар е умрял? Най-важните детайли от зловещото събитие липсват. Остава голямото съмнение – защо Албена крие името на убиеца. Най-лесният отговор, който би дал всеки читател, е, че Албена и Нягул са имали тайна връзка и че убийство¬то всъщност е заговор. Но нито една дума в разказа, нито едно действие не посочва и дори не загатва, че между два¬мата – млади, хубави, ощетени чрез несправедливия си брак – има любовни отношения. В целия текст те не си раз¬менят нито една дума, нито един поглед. Читателят е под¬веден от репликата на непрекъснато променящия се дядо Власю: „Кучката развали още една къща.” Но ако разказът продължи още малко, старецът може отново да се преобър¬не. Самият писател държи да отбележи, че останалите „за Албена не казваха още нищо, като че не можеха да търпят и Нягула да седи до нея”. Може ли от раздразнението, по¬родено от пространствената близост между Албена и Ня¬гул, да се състави обвинение в прелюбодеяние? Изключена ли е възможността героинята да е крила името на убиеца, водена от жертвената идея да понесе сама незаслужено на¬казание, за да изкупи свои други грехове, подобно на брата Дмитрий Фьодорович Карамазов? Това са все въпроси, на които не може да се отговори ни¬то положително, нито отрицателно. От тази невъзможност извира поетическото напрежение, което прави виновността на Албена толкова вероятна, колкото и нейната невинност. Така по-ясно могат да се откроят двата плана в образа на ге¬роинята – близкият, греховният, и далечният, праведният. В междинната точка, във фокуса, стоят признанието на греха и молбата за прошка. Пътят на Албена към свободата е всъщ¬ност завръщането й при морала. Нейното разкаяние напомня поклоните на Родион Романович на „Сенния площад” в Пе¬тербург. Най-важното нещо са другите, дори когато са карна-вализирана тълпа. Човек сам на себе си никога не може да да¬де прошка. Тук е великата привилегия на другите, на другия. Проблемът за „другия” е доведен до кристална чистота в разказа „Грешница”. Смятам, че при анализирането му до¬сега погрешно се е възприемала Славенка като главен герой. Тя е само сюжетната повърхност, бурята, която завърта в се¬бе си всички персонажи. Но дълбокият, истинският, драма¬тичният герой е дядо Иван, нейният свекър. Славенка е кон¬стантна, праволинейна и дори малко изкуствено греховна. Героинята не излита сега, както смята Искра Панова. Тя по¬начало е летящ човек. Йовков се интересува повече от пада¬нето й, след което е повдигната опростително от своя све¬кър. Вътрешно подвижен е само дядо Иван – добрият човек, раненият човек, унизеният, който намира сили да прости на избягалата с циганин своя снаха, на абсолютната блудница, и с прошката си да я доведе до покаяние. В нозете на старе¬ца, който „стоеше прав, пребледнял, със строго и замислено лице на икона”, Славенка заплаква с глас. Със сълзите си тя ще се спаси, защото в тях душата се очиства и се връща към своята истинност. С горък плач Петър изми греха на трикратното си отричане от Христа и получи ключовете на Божи¬ето царство. На безлъжовния плач св. Йоан Златоуст е посве¬тил третото си слово за покаянието, виждайки в него път към опрощението на греха. Заплакалата с глас Славенка ще се спаси и чрез прошката на дядо Иван, моралния законодател на този разказ. Той е героят, у когото има психическа дина¬мика, само той минава през реалното и тежко изпитание, на¬речено Славенка. Единствен той от своето семейство и от ця¬лото село не е дръзнал да се оцени като по-праведен от греш¬ницата, та да хвърли камък върху нея. Защото не сме ние, ко¬ито ще съдим. Чрез своята най-дълбока същност дядо Иван се нарежда в „литийното шествие” на Йовковите добротвор-ци. Внимателният прочит показва, че в този разказ Йовков се възхищава не толкова на „порива” на Славенка, колкото на свръхсилата на Дядоивановата доброта. Грехът, греховността не е в пряка връзка с хубостта. Те не са взаимно обусловени. Красотата и доброто са различни не¬ща, както са различни грозотата и злото. Те са понятия от различен порядък, от различни нива в ценностната скала на Иовковия свят. Естетическото и етическото може и да съв¬паднат в окото на читателя, но те са на различна далечина от него. Красотата, естетическото, е в близкия план на творбата и в привидността на героите. В далечния план на обратната перспектива е етическото, моралът, същността на човека в света на другите. От това не е освободена дори Албена -скръбната красива жена на българската литература.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

two × 2 =