ИНДЖЕ – ДРАМАТА НА ГЕРОЯ И ДРАМИТЕ НА ПОВЕСТВОВАНИЕТО

1. Името белег „Много пъти съм мислил за отношението между човека и името му. Понякога ми се струва за някой човек, че не мо-же да има друго име освен името, което носи” – споделя Йовков пред Спиридон Казанджиев1. Но името не само приляга на човека, то става и източник на дискомфорт – когато не е харесвано от този, който го но-си, поради което самият човек е мотивиран да търси „ис-тинското” си име, за да хармонизира своето битие. А търсе-нето на своето име е търсене на себе си. Освен това името може да бъде заредено със символни енергии, а в практики¬те на примитивните култури да знаеш нечие име, може да дава възможност да властваш над носителя на името. И тъй като човек не избира сам своето име, даването на името е акт на орисване, на белязване. Бегло маркираните характеристики на културните пола¬гания на името могат да присъстват и в словесните тексто-ве, като в художествения текст името (на персонажа) е в от¬ношения и с другите имена. Разказът „Индже” започва с едно име-заглавие – с името.; на главния герой, а в „Старопланински легенди ” изведени-) те в заглавието имена са само три: Шибил, Божура, Индже. Обаче загадъчни, странни, различни спрямо читателските очаквания, нагласи и инерции, т.е. спрямо традицията, са са¬мо двете мъжки имена. И ако за героя в първия текст на Ле-гендите читателят узнава, че има и друго име (Мустафа), с| което към него се обръща майка му, име, с което и повество¬ванието заговорва за него, когато проследява стъпките му към любовта и смъртта, което е сякаш името на мирния, обикновения му живот, то Индже е сам сив единственото си име, макар и той да прекрачва важна граница, макар да преодолява себе си, за да постигне желаната хармония на собственото си битие. Защото името „Индже” не се свързва в съзнанието на читателя с християнския ритуал на кръща¬ването, това име изплува в размирността и кръвопролит-ността на времето. Името „Индже” руши и гради светове. Името на героя не само подсказва неговата стройност, името „Индже” е легендно име и име легенда, името „Ин¬дже” не само сее страх сред хората, но влиза и в песните, които карат Индже да пролее първата сълза в живота си. Освен това името „Индже” е някак самодостатъчно, говоре¬що за себе си – то сякаш няма нужда от човека, който го но¬си, защото, както отговаря дядо Гуди: „Онзи, който го е ви¬дял (Индже), не е оживял.” Самотната странност на името бива манифестирана и чрез обкръжението от други имена, а името Индже е сякаш на мястото си и до Кара Феиз, Емин, Едерханоглу, Дели-Ка-дир, Сиври-билюк баши, и до Кара-Колю, Сяро Барутчия-та, Пауна, Никола Узуна, Добри войвода, Вълко Бинбеля, Вълчан войвода и много други. Но Индже е непрестанно сам, белязан от странността на името си, а и самото име сякаш е знак за самотата му. Никъде в повествованието името на героя не е използва¬но като обръщение към него, него никой не смее да го заго¬вори. Сякаш името „Индже” изпраща глашатаи, които да възвестяват волята на героя, когото повествованието описва като вдаден в себе си (мислещ) и проглеждащ за света извън себе си бавно, изстрадващ приближаването до разбирането за разделеността на добро от зло. Но Индже не говори или говори малко (за разлика от тоталната замлъкналост на Па¬уна) – той мисли и действа. Тази обезсловесеност на героя е част от смълчаната из¬висеност (в позитивен и в негативен план) на името му. И когато героят умира, остава името му: „Индже беше мър¬тъв.” 2. Хубостта „Хубавец е Индже” – заявява повествованието, сякаш за да изрази възторга на погледите: „Леко и стройно пристъп¬ва.” Но хубостта му не е детайлно описвана, не е обглежда-на —за нея читателят може да се досети чрез възторга, излъч ван от любуващите се на своя вожд хубавец кърджалии. Какво все пак казва разказът за героя? Казва, че е с мур¬гаво лице, че отвесната черта на челото му се вдълбочава, когато ще вземе важно решение, няколко пъти свива вежди. Хубостта на героя е в излъчваната от тялото му хищност и властност; хубостта му обаче се манифестира най-вече от подхождащите й дрехи, от тяхната пищност и красота. (Освен това в непосредствена връзка с хубостта е мла¬достта или премълчаваното от повествованието остарява¬нето на героя. От „мома” и „момиче” при първата среща, в деня на смъртта на Индже Пауна вече е жена, която „не бе¬ше в първата си младост”.) Неслучайно сред пожара на Жеруна героят пожелава нови дрехи, а в края на текста и Гърбавото се спира да разгледа, да се почуди „на Индже, на коня му, на светналите му от сърма дрехи, на пауновото перо, което трепереше на калпака му”. Облеклото сигнализира не само мощта и силата на вода¬ча, то бележи и промените у Индже. „Хубавец е Индже. Със синьо еничарско джубе, светна¬ло от сърма, с червени шалвари. Но на главата си той не но¬си бяла чалма с меки гънки, а висок самурен калпак с въз-бърнато настрани дъно. И там, гдето дъното се закопчава, втикната е китка паунови пера.” Героят сменя чалмата с калпак, друга е вече короната, явяваща господството му. А царският ореол обгръща Ин¬дже непрестанно и повествованието постоянно го укрепва, както го укрепва и дядо Гуди от Чукурово. Смяната на чал¬мата с калпак обаче има несъмнено и други стойности, тъй като обозначава промяна в посока на отказ от верските ат¬рибути на господарите, на поробителите. Героят може би подсказва своята конфесионална принадлежност, макар тя да не е значела особено много за него. Слагайки на главата си калпак, Индже става войвода. Така хубостта на героя е не пластично представена, не е портретно дадена – тя облъчва възприятията на другите, тя е хубост на властопритежаването. Индже плува в блясъка на своята мощ, но така остава загадка за околните, защото ги заслепява с нея – таен е вътрешният му живот, грехове¬те и намеренията му. Скрити са уродствата на душата му (бездушието му), която той сякаш се стреми да пробуди в своите замисляния. От друга страна, Индже е вписан в картини, които се син¬хронизират с неговата хубост и неговата изключителност: „А Индже се разхожда пред чадъра си, ходи по самия гребен на Бакъджика, гдето вятърът развява високата трева. Небето потъмнява, блесва като елмаз голяма звезда на юг. Индже ходи и мисли” (героят не е усамотен вътре – както е в нача¬лото на текста, той сякаш е намерил излаз, пролука към све¬та); или „Яхнал белия си кон, който гордо пристъпва с раз¬пусната грива, Индже слиза с дружината си към другата страна на Бакъджиците, към морето” – отново впечатляваща живописност, открояваща хубостта и същевременно диск¬ретно подсказване за отиването „от другата страна”, извър-вяването на пътя към „най-тежкия грях”, спускането към се¬лото във времето на големия празник – Света Троица, – за да бъде посрещнат от шествие, което героят няма да види, и да намери смъртта си именно в този ден. Едно от важните за самия Йовков явявания на красотата е музиката. Пред Спиридон Казнджиев той споделя: „Аз не мога, казва, да си представя съвършено художествено про¬изведение, което не отзвучава в душата на човека като музи¬ка. […] Спомням си, в Букурещ ходих в едно кафене, къде¬то свиреше много добър струнен оркестър. Обичах да слу¬шам тоя оркестър и много работи от „Старопланински ле¬генди” съм композирал там под влияние на тая музика. Мис¬лех ги и ги работех като илюстрации на различни музикал¬ни пиеси. Инджето например – помня как един ден свиреха нещо, което ми внуши да се качи той на коня и да замине…” Но в текста на „Индже” единствената музика са гърмящите бурузани и тюмбелеци. Хубостта, разбира се, е знак на битийната хармония, осо¬бено след като привидно се съчетава с онова, което е добро за общността и се съхранява в трансформацията на Индже. 2. Историята Легендата не се нуждае от конкретиката на времето, тя е аисторична, макар да цитира епиграфно летописа на поп Йовчо: „В тия времена…” Но самата множественост на времената заявява невъзможността случващото се да се мисли в отнесеността му към едно-единствено време. Все пак текстът на Йовков подсказва принадлежността на събитията към определен отрязък от историята. „Тепеделен-Али-паша царува в Янина – говори Добри войвода и пуши с дългия си чибук. – Във Видин е Пазван-тоглу, а Мустафа Байрактар в Тръстеник. Всеки е завардил своя мера, реди и съди своите хора. Защо и ние да не земем нашето, кой ще ни спре, кой ще ни каже не бива?”, за да се стигне в края на разговора между белобрадите войводи до следното: „Сетне ще се събират тука, на Бакъджиците, юна¬ци отвсякъде, ще расте силата ни. А като чуем, че москове¬ца прегазил Дунава, ще речем и ние „ела, боже, помози”, па ще започнем…” – и да кулминира в провикването на Нико¬ла Узуна: „Ех, имала е царе и господари нашата земя и пак ще има. Индже да е жив!” Историческото време обаче не е цифрово обозначено, а е уплътнено от имената на всички онези, които се ползват от безсилието на централната власт и раздробяват империята, за да създадат множество малки, вътрешно балансирани, „справедливи” светове. Визията на белобрадите войводи е патриотична, национална: те жаждат възраждането на Бъл¬гария и според тях Индже се явява инструмент за това. Са¬мо че героят е встрани от този проект, той има друга мисия, има да изплаща други дългове. Подобна остраненост на главното действащо лице от императивите на епохата, от об-щностните български интереси е показателна, но не по-мал¬ко важно е, че повествованието е колебливо в ангажирането на героя с конкретиките на историческото време – края на XVIII и началото на XIX в. Историческите знаци имат различни явявания. Дружината на Кара-Колю е от тристамина юнаци, гора от маждраци следва Индже навсякъде; героят обаче е начело ту на „дружи¬на”, ту на „въоръжени конници”, които са мятащи се на коне¬те си „кърджалии”, когато се устремяват подир своя водач след разговора му с дядо Гуди. Самият разговор е интересен с това, че макар да се води на български, за стареца Индже е ага, паша, а когато се провиква към конниците, старецът про¬говаря на турски. Така може да се стигне и до редица въпро си, които повествованието нито поставя, нито разглежда. Какъв е Индже – българин или друг, християнин или има друга вяра; Пауна става негова жена „по закон и по обичай”, но кой е законът и кой обичаят – християнски или разбойнически, и т.н. Сякаш героят на Йовков е над тези въпроси, те не са от първостепенна важност за разказа, но явно или скрито при¬състват в текста. Припомненото по-горе слизане в Урум-Еникьой в деня на Света Троица, хоругвите, кръстът и ико¬ната са емблеми на завръщането в своята вяра. Така, макар историческите контекстуализации и свърз¬ването на Йовковия герой с тях да не са особено уместни, те несъмнено са един стаен възможен ракурс за прочит, за постигане на драмата на героя, трагедията на времето и драмите на повествованието.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

19 − thirteen =