ИЗПИТАНИЯТА НА ЧОВЕШКОТО В РАЗКАЗА “ДРУГОСЕЛЕЦ”

І.ТВОРЧЕСКА ИСТОРИЯ – публикуван през 1928г. във в.”Зора” и по-късно включен в сборника “Вечери в Антимовския хан” /Сборникът съдържа осем разказа, като първият е “По жицата”, а последният –“Другоселец”; между тях съществуват междутекстови връзки – силата на съпричастието, двамата герои са на пътя, сиромаси, гонени от бедата /болест/, и в двата разказа срещата с другоселците е изпитание за другите, но докато “По жицата” говори за споделената човешка мъка, то финалът на “Другоселец” пресъздава несподелената мъка. Заглавието насочва към мотива за другостта, за различния човек, отлъчен от своето, родното. ІІ.СЮЖЕТ И КОМПОЗИЦИЯ – изграден по модела “разказ в разказа”, преплитат се различни сюжетни линии – селският празник, легендата за честния кръст, разказите на другоселеца. Композицията се гради върху следните моменти: -експозиция – представя хармонията между природата и човешките изживявания – избуялите плодородни ниви и празничното настроение в кръчмата, заканите за наказание подготвят за срещата с дръзналия да похити плодовете на труда им; -влизането на непознатия другоселец – предизвиква гняв и враждебност, Татар Христо вдига юмрук, кметът настоява за глоба; -извадената сиромашка кесия на непознатия и репликата на Торашко – преобръща ситуацията и променя отношението към новодошлия; -чудодейното преобръщане на наказанието в прошка и милост; -затварянето на всеки в отчуждението и самотата му. ІІІ.ПРОБЛЕМИ 1.Проявлението на човешкото, провокирано от появата на различния човек в общността – различен както с чуждостта си, така и с неназованото си име, другоселецът е пътник, идващ сред празнуващото множество, за да постави на изпитание човешката нравственост. Предизвикващ с различността си последователно агресия и милост, странникът провокира различни човешки прояви – селяните в кръчмата се нахвърлят върху него, искат наказание, прощават му и се грижат за него. Първоначално общността вижда в чужденеца посегналия на труда й “хайдук”, влязъл в чуждата нива да “тъпче стоката”. Татар Христо вдига юмрук /пародийно разминаване на жеста с името на Христос, което носи/, кметът настоява за глоба. Но когато несретникът вади скътаните “бели пари за чени дни”, за да изпълни правосъдието на общността, останалите, повлияни от думите на Торашко /“Ох, братко, братко! От тебе ли намериха да искат пари, братко!”/, виждат в “крадеца” свой брат, един от тях. И макар жестът на Торашко да носи фалша на лицемерното милосърдие /сравнен е с Юда/, хората са трогнати и са готови да изпълнят християнската повеля за милост към ближния. Припомнената легенда за кръста ги превръща в добри християни – особено Татар Христо е най-грижлив и старателен в обгрижването на другоселеца. Неговото име – Татар Христо изявява идеята за двете противоположности, заложени в човешката душа /Татар –агресия, враждебност и Христос – милосърдие, доброта/. 2.Мястото на човека н социума, връзката между индивида и обществото, дали хората живеят разделени или сближени – мигновената заедност на селяните е последвана от отчуждението. Озлобените гневни селяни са озарени за миг от болката на човешката несрета, но това мигновение на братството е твърде кратко. Когато се нуждае най-силно от човешка подкрепа, другоселецът остава сам, изоставен в безизходицата и болката си. Той сякаш остава невидим за другите. Край него преминава същият Торашко, който с един жест и прегръдка е преобърнал отношението на общността, но без да го забележи, разцепвайки нощта с пиянския си вик “Не ща да знам никого”. Братството се е разпаднало, хората са отново разделени в своите светове, спуснали са границите на отчуждението и безразличието. 3.Самотата на човека в страданието, неговата неспасяемост – другоселецът остава космически самотен /“Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.”/, сред звездите, отразени в окото на умиращия кон, като част от друг свят, далечен и чужд на празника в селската кръчма. Не се докосва до хляба, дарен му от другите, забравили твърде бързо за него, откупили сякаш с подадената храна вината си на имащи пред неимащия . Хлябът е символ на тялото Христово, на надеждата за спасение, на изкупените грехове, но другоселецът не посяга към него. За него няма надежда. Безнадежден и отчаян в самотата си, той изразява авторовата идея за безграничната мъка в този свят, за нейната несподелимост, за абсолютната самота на човека, обречен да изстрадва житейската си съдба. ІV.ПОЕТИКА -библейска образност /имената/ -народна митология – легендата за честния кръст -психологизъм – жестът на Торашко, треперещите ръце на другоселеца.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × five =