Измеренията на човечността по време на война „Един убит” – Димчо Дебелянов

Стихотворението „Един убит” от Димчо Дебелянов е написано на бойното поле. Вдъхновен от участта на един загинал французин и от намереното край тялото му неизпратено писмо, авторът създава своята творба, отличаваща се от всички предишни и предоставяща нов поглед върху случващото се по време на война. Димчо Дебелянов сътворява произведението „Един убит” в началото на 20 век. Това е време, през което войните продължават и стотици хиляди хора жертват живота си в името на своята свещена кауза. В едно такова размирно време, авторът засяга чрез творчеството си един обществено важен проблем – измеренията на човечността по време на война. Жестокият сблъсък между хуманизма и дълга помага на Дебелянов да осъзнае, че и победителите и победените са жертви на войната. В произведенията от военната лирика на автора не звучи бунтовническият патос – този, който призовава братята по оръжие и проклина врага, дръзнал да стъпи на родна земя. Димчо Дебелянов разкрива друга страна от драматизма на бойното поле като представя противниците чрез техните прилики. Още в заглавието на стихотворението авторът назовава загиналия „един”, като по този начин насочва вниманието върху трагичността на без време отнетия човешки живот, правейки го уникален. Още в началото на стихотворението забелязваме как образът на противника вече не предизвиква омраза. Това чувство е заменено със състрадание към неговата участ. Дебелянов ни побратимява с него: „Той не ни е вече враг”. Умиращият е „спокойно бледен”, вече се е примирил със смъртта и е насочил поглед към безкрая. Неизпратените писма са символ на неизпълнения дълг към семейството. Неслучайно авторът акцентува върху връзката на убития с близките му, а не върху дълга към родината. В този момент в лицето на умиращия противник откриваме човек със неговите болки и копнежи, който прощавайки се с живота разкрива своята идентичност и предизвиква съчувствие. На война всички отиват, за да се борят в името на родината си. Най-голямата награда е победата, а най-голямата чест е да умреш в битка. Това убеждение е подтиквало дедите ни да извършват подвизи. Но когато на едно място се преплетат толкова много човешки съдби няма как всички да си тръгнат победители. Лирическият герой умира „непобедил” „в ден на вихрени победи”. Може би тази негова „загуба” не е свързана с представянето му на бойното поле, защото където и да отиде, каквато и цел да има, човекът си остава такъв и преди всичко трябва да отстоява човешкото в себе си. В петата строфа авторът продължава да отбелязва приликите с врага. Въведен е и образът на майката, а споменът за нея е израз на осъзнатата родова принадлежност. Завръщането при създателката на неговия живот е своеобразно затваряне на кръга на живота. Дебелянов прави образа на майката аналогичен с този на смъртта и по този начин представя срещата с тях като очаквана утеха, ласка и намиране на покой. Изведнъж авторът осъзнава ненужността да оплаква убития противник. Това чувство е въведено чрез оксиморонът „смешна жал”. Грозната реалност го подтиква да осъзнае, че преди всичко загиналият е отишъл на бойното поле с намерението да отнеме други човешки животи. В края на произвдението е кулминацията на иронизирането на състраданието и оформянето на композиционна рамка: И нима под врежи стяг готвил е за нас пощада?- Не, той взе, що му се пада, мъртвият не ни е враг! Трудно е да се говори за човещина по време на война, когато отнемането на повече животи на врагове се счита за достойна защита на родината. В стихотворението си „Един убит” Димчо Дебелянов провокира читателя да се запита дали наистина целта оправдава средствата, какво представлява човечността за тези, които отиват да се сражават и има ли място за нея на бойното поле. Това са все общочовешки въпроси, отговорът на които не е еднозначен. Сигурно е едно – какъвто и живот да е водил човек, пред смъртта всички са равни.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three × three =