“Изворът на белоногата” – една страшна бяла балада в черно време

Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от “виновниците” за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение “Изворът на Белоногата” той разказва с езика на поезията тъжната и пленяваща история за взаимно споделена, съвършена, но неблагополучна любов във време на робство, потисничество и тирания, за борбата между доброто и злото, духовното и материалното, красивото и грозното. „Изворът на белоногата” е бяла балада, защото в нея се описват здравите морални устои, наследени от националната традиция, любовта, която всеки мечтае да изживее. Но и в черно време е тя, заради тъжната истина, че когато господстват предметните блага над нравствените ценности, всичко красиво е обречено на гибел. Красотата на Гергана се откроява още преди да разберем какво ще се случи в самата поема. В заглавието четем не рожденото име на момичето от село Бисерча, а прозвище в което се крие представата за женска хубост. „Белоногата” изпълва читателя с очакване за поетическото запознанство, което ще се случи, след заглавието. А там белият цвят продължава да властва – една същинска поезия на белотата. Бели са менците, с които Гергана тръгва за извора. Бяла българка е тя за везира и като бяла ханъма я вижда в мечтите си той. Бяло е кокичето и бял е кремъкът от малката градинка на момичето, но с бял тамян нейният възлюбен Никола прави помен, след като нея вече я няма. Чудно ли е тогава, че усещането за красота въпреки премеждията, изпитанията и тъжния финал на случилото се, изпълват поемата. В човешките представи не само физическата красота е важна и значима. За певеца на песни за разказвача на приказки физическата красота трябва да бъде съчетана с душевната и нравствената красота. В традиционните представи на българина това е трудолюбието и уважението към обичая и волята на родителите. В ноща преди драматичния сблъсък с везира Гергана определя среща на своя любим. Двамата ще станат рано: той преди да отиде на нивата, а тя – преди да занесе водата в дома си. Срещата на извора не е романтично приключение край ромонеща вода, а началото на трудов делник, в който всики има своята работа. Трудолюбието на Гергана проличава в думите й , с които тя отказва на везира да го последва в Стамбул. „Мен не тежи ми шетнята”- му отговаря тя, описвайки живота си откак е „расла порасла” в трудовите дни на нивата, лозето къщната работа. Свидетелство за нравствените достоинства на девойката, освен трудолюбието й е и привързаността и любовта й към родителите й и дома – две неща без които не можем да си представим живота на патриалхалния човек. На предложението за охолен живот в огромните пространства на палатите тя отговаря, че са й обични малката градинка, прозорчето на стаята в бащения дом, живота в близост до хората, които са й дали живот. Гергана съчетава във външността и в поведението си физическа и нравствена красота. Свидетелство за това е и неочаквано подробното описание на уж малката градинка, в която девойката се грижи за своите многобройни цветя. Ако цялата поема е под знака на белия цвят то тук цветовете избухват в едно смайващо многообразие. Багрите на дъгата, изпълнили градината с красота, са всъщност нещо, което Гергана създава и за което се грижи. Тази хубост е невъзможна без нея – тя й дава живот и точно по тази причина девойката нарича своите цветя „живи”. Собствената си душевна одухотвореност момичето пренася върху цветята, давайки им живот. Но поемата внушава една трудна за разбиране истина – красотата и нравствеността са и знак за сила. Срещата между Гергана и везира е разговор двубой. Вместо оръжие и физическа сила те сблъскват своите представи за житейските стойности. За големеца военачалник в живота са важни властта, богатството и охолството. За Гергана са скъпи малкият роден дом, всекидневните грижи за къщата, родителите и трудът. Българката цени малките неща, които притежава, усещането, че са родни и никой не може да й ги отнеме. Важна за нея е дадената дума клетва за вярност към любимия Никола и тя не е нарушава за нищо на света. В този разговор двубой поемата стига до своята кулминация – победата на Гергана. Оказва се, че обикновеното момиче има сила над, която не може да властва и един от владетелите на света – това е нейната воля. Тя й помага да отстояват ценностите без които не може да си представи живота. Вярата, че всичко, което обича е безценно, я прави победител в разговора двубой, в края на който везирът с ориенталска щедрост признава своето поражение, дарява богато победителката и за да овековечи случилото се, заповядва построяването на чешма. Нищо на пръв поглед не предполага драматичния финал на поемата. Вграждането на Гергана в чешмата не е само мотив, който ни връща към народните песни и поверия. Този финал напомня, че всяко нещо в живота има своята цена. Колкото по-голяма е победата, толкова по-голяма е и цената, която човек трябва да плати. И тъй като Гергана защитава и отстоява най-важните неща за себе си – любовта и свободата, тя плаща и най-голямата цена. Точно по тази причина във финала на поемата белият цвят отстъпва. Тъмен е гробът на Гергана, цафарата на Никола е тъмна и се чува нощем, когато целия сват спи. Но това усещане за загадъчност и тъга предава по особен начин едно необqснимо внушение за трагична красота в поемата. Защото красотата винаги предизвиква и малко тъга, навярно поради усещането, че не можеш да я задържиш завинаги и само за себе си. Чрез произведението „Извора на белоногата” Петко Славейков ни разказва за една българка, която притежава всички родни добродетели. Една българка, която е красива физически и духовно. Една българка с непоклатима логика и завидни умствени способности. Една българка, която не се страхува от черните времена, в които живее.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

five × three =