Идеята за човешкото братство в разказа „Серафим”

Този разказ е ключов за всеки, който иска да изследва хуманизма и нравствените внушения на Йовковата белетристика. Той е включен в цикъла „Женско сърце”, където свързващият мотив е доброто отношение между хората. Има определени прилики с разказа „По жицата” не само на смислово, но и на композиционно ниво. И тук в началото на разказа е използван мотивът за трудното разпознаване. Героят веднага е определен като „различен” и като чудак – не само по отношение на външния вид, но и като поведение. Героят не е въведен пряко от разказвача, а чрез гледната точка на друг човек. Той му дава квалификации, които по – късно ще се окажат контрастни с нравствената същност на героя („плашило”, „таласъм”, „изпаднал германец”). В целия разказ Йовков избягва да си служи с нравствени квалификации за постъпките на героите. Той ги оставя да говорят чрез делата си. Именно по този начин Серафим непрекъснато коригира първоначално зададения си образ. Това става чрез психологически, а не събитийни преходи. Например жестът на Серафим, чрез който дава парите си на жената, остава зад кадър. Когато той става бавно и спира да се храни, разбираме, че е взел решение. Следователно не патетичният жест е важен за зрелия Йовков, а тънката психологическа страна на ситуацията. Нравствените изводи не се натрапват, а идват сами при читателя. Често състоянията на Серафим и мислите му са представени чрез художествени детайли („заслуша се…”, „млъкна…”, „тихо стана…”). За разлика от други Йовкови герои, Серафим не се разкъсва от противоречията на избора – той е наясно със себе си и мъдро следва своя път. Като антипод на героя е въведен Еню. Двамата имат различни критерии за действията си. За Еню е немислимо да даде на чужд човек, докато за Серафим опозицията свое – чуждо сякаша не съществува. Жестът на Серафим е неразбираем за логиката на Еню. Той въплъщава в себе си идеята за човешкото братство и алтруистичната любов. Изобщо характерно за Йовковите герои е, че те никога не се откъсват от конкретността на ситуацията и не търсят някакви фундаментални нравствени основания за постъпките си. Неслучайно Серафим непрекъснато повтаря метафизичното „като умра”. Той носи съзнанието за преходността на човешките страсти и за универсалността на моралните закони. Героят отдавна е разбрал, че трябва да надмогнеш личното, за да бъдеш съпричастен с болките на другите. Съществена роля в творбата играе палтото. То е своеобразен символен двойник на Серафим. Като него в началото на творбата е показано като негодно, а постепенно се превръща във върховно доказателство за човешките качества на своя собственик. Всичко това ни препраща към притчата за ризата на ближния. Така постепенно героят, припознат в началото като таласъм, се превръща в истински серафим (ангел). Отказвайки се от дрехата си, той разкрива пред очите ни простата истина, че човек живее на границата на различни светове и само от него зависи към кой от тях ще поеме.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

nineteen + 16 =