ИВАН ВАЗОВ – „ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР”

За Иван Вазов природата не е обикновена литературна тема. Тя е хармонията в неговия интимен свят – въздига и успокоява душата му, изостря сетивата към кра¬сивото и доброто. Той я обича с прист¬растието на заклет пилигрим, но не от дистанцията на работния си кабинет, а замаян от непосредственото й дихание. Подчертано градски писател, Вазов я при¬ема за част от собствената си духов¬ност, първоизвор на сила и най-възроди¬телни чувства. Тя го учи да опознава съвършенството. За него е втора реалност, антитетична с „борбата на низките страс¬ти”, където „разчетът владей, не духът”. В нашата литература двама са най-въ¬одушевените поклонници на природата – Вазов и Алеко. Вазов обикаля земята ни и след всяко пътуване се връща, изпълнен с един друг мир от цветове, „звукове”, кар¬тини и величие. За поета природата е ка¬то въздуха – живот, сила, вдъхновение; тя е България. И в поезията, и в прозата му присъства преди всичко българската природа, строго конкретно ситуирана, вибрираща струна от общопатриотичните внушения на целокупното му дело. Дори когато е в чужбина, наред със следите от миналите векове, природата властно притегля погледа му (стихосбирката „Ита¬лия”), но и тук пулсира чувството към род¬ната земя – неугасващо нито за миг огни¬ще в художественото и личностно АЗ на поета. Не бихме могли да разглеждаме стихот¬ворението „При Рилския манастир” изо-лирано от цялостното отношение на Ва¬зов Към природата и от общия контекст на неговото творчество. За първи път стихотворението е публикувано в сп. „Денница” (1891) със заглавие „В лоното на Рила”. Впоследствие Вазов нарича така последния цикъл от „Звукове” (1893), най-дълго подготвяната стихосбирка на поета. Сам Вазов разказва: „Посетих с майка си и с жена си Рилския манастир. Плод на това пътешествие бе описанието „Великата Рилска пустиня.” Въпреки че тук изоб¬що не се споменава за цикъла, връзката между стихотворенията и пътеписа е съв¬сем очевидна, дори известни картини и размисли са твърде близки. Осемте шестстишни строфи на „При Рилския манастир” започват напълно идентично – с водещия лайтмотив на творбата – „Сега съм у дома” – едно от най-интимните и най-изповедни признания на големия писател. Поетът Иван Бурин бе изписал върху Ситняковската скала над Боровец стиха „Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила” и отдолу Иван Вазов. Времето вече е заличило буквите, но допреди пет-найсетина години всеки, който отиваше при скалата, се взираше в поизбледнелия надпис. Може би някой ще го възобнови! На реалиста Вазов не са чужди извест¬ни романтични навеи. Те се проявяват в произведенията, свързани с националноосвободителните борби, но и в пейзажните стихотворения. Както при романтиците, и тук витаят сенки на отминали Векове и събития. Но в „При Рилския манастир” ня¬ма странични вмешателства. Тук са само двамата – поетът и природата. Стихотво¬рението е колкото пейзажно, толкова и изповедно – прочувствен монолог, в Който Вазов излива душата си. Природата е реалност, но лично изживяна, с много сил¬но изявена субективна реакция на лирическия АЗ. Съчетават се строго фактологичната точност на географската ситуираност и емоционалния поток, който приижда необуздан, увличащ в дебрите на едно изключително чувство. То няма граници и условности, то е възторг, окрилящ духа. Вазов остава сам със себе си, изповедите се редуват една след друга – „сега съм в моя мир”, „участник в Рилский хор”, „Във лоното на тази пустиня горска, свята”. И ако дума¬та „пустиня” ни смущава, нека се върнем от¬ново към пътеписа „Великата Рилска пус-тиня.” По прикрито асоциативен път Вазов придава ново значение, нов смисъл на вече установеното слово – безлюдното съ¬вършенство на планината. Чувството на Вазов към природата е до такава степен всепоглъщащо, покоряващо цялото му същество, че поетът е склонен да открива Бог във всяка нейна проява от най-дребното и незабележимото до най-величественото и грандиозното. В реди¬ца други творби Вазов изповядва, че съзи¬ра „Бог във всякое листо”, търсейки досега до извечните тайни на мирозданието: „поклон на теб, природо, на всичко, що е в теб божествено и тайно, невидимо кат Бога, велико и безкрайно и равно с вечността…” Пантеизмът преминава през цялото творчество на Вазов. Древното усещане за единството, за отъждествяването на Бог и природа захранва космично мащабните ви-дения на романтиците и остава стаено в не една човешка душа. За Вазов пантеизмът е висше мисловно лирическо смирение пред необяснимото величие на природата, а тя е пътят към тайните на битието и неразгадаемостта на есемира: „… и моят ум фъркат блуждае в хаоса, до господа отива, на мирозданието е тайните се впива.” В анкетата на проф. Иван Шишманов Ва¬зов признава: „Аз вярвам в провидението, вяр¬вам и в бога, но аз го търся в природата. Ако искаш, аз съм малко пантеист.” А в разказа „Пейзаж” писателят най-пълно формулира своето разбиране за природата и Бога. Природата „носи гордо печата на всевечния си гений творец, тя е неговият истински об¬раз и подобие, велика като него, вечна като него, божествена и добра като него”. Пантеистичният поглед на поета прив¬нася специфично дихание в неговите сти¬хове, насища ги с вглъбена духовност, във външно видимия пейзаж открехва прозорец към извечните загадки, приобщава лирическия АЗ към философските измерения на общобитийните координати. Във Вазовата поезия най-често и най-величествено присъства планината. Тя е най-монументалната сцена, която може да си представи съзнанието му, и той развъл¬нувано, дълбоко чувствено се слива с нея: Разменям тайна реч с земя и синий свод и сливам се честит във техния живот. От природата струи храмово спокойствие, сякаш хармонията й влива в душата на поета „нов живот”, успокоение, изцеление, нравствено пречис¬тване от „жизнената битва”. Картинното описание е наситено с емо¬ционална изповедност, която извиква на свой ред пластично цветни раздвижени картини, осеяни с метафорични образи и сравнения („Природата отвред, кат майка нежна съща, напява ми песни, любовно ме прегръща”; „Еленин връх боде лазурний свод”; „Бричебор ми праща здравий дъх на своите ели”). Абсолютно спазената система на ри¬мите (първи – четвърти стих, втори – трети, пети – шести), редуването на 12- и 13-срични стихове подкрепя празничното звучене на поетическата фраза. Правят впечатление поредица образи, следвани от по две определения, което подсилва Вът¬решната ритмичност („гори високи, диви”; „потоците, кристални и пенливи”; „пустиня горска, свята”). Епитетите са суперлативни („гледки величави”, „ели гигантски”, „вели¬чествените обятия на Рила”). Емоционалният градус достига краен предел. Стихът се разлива напористо неудържим. Всичко то¬ва определя тържествената тоналност, интонационната сила на творбата – внушение за могъщо, недостижимо величие. Много се е говорило и писало за Вазовия идеал, който неотклонно опира в патри-отизма и хуманизма. Отделните форму¬лировки на самия писател се различават само словесно. Например в стихотворени¬ето „На нивата” той открито сочи „до¬брото… истини здрави… правда божествена… любов… милост в сърцата и обич мъжествена къмто дълга и друга”. В „При Рил¬ския манастир” формулировката, също така открито категорична, е изместена в малко по-друга насока; обобщена, тя не е така детайлизирано конкретизирана: Природата всегда, но буйната природа, що пълни я живот, шум, песен и свобода, бе моят идеал величествен и прост. В контекста на стихотворението обаче признанието на Вазов не само не отрича, но включва в себе си всичко, което поетът е ка¬зал в други творби и е защитил с цялостно¬то си творчество и поведение, защото точ¬но природата с облагородяващата си сила култивира най-висши духовни ценности. С емоционалната импулсивност, със са¬мопризнанията и откровенията, с изпове¬дите и възторзите стихотворението е истински апотеоз на съвършенството и величието на природата, но и една от най-прочувствените автохарактеристики на големия поет.

loading...

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

three + 15 =